За писмото на Доган, за руската душа и българската орис

0
328

Нямаше да напиша този коментар, ако усещането на зейналия политически вакуум в политиката у нас не се наби така остро след писмото на Ахмед Доган до Павел Журавлев – ръководител на Представителството на Россотрудничество в България и директор на културно-информационния център в София .
Поводът за писмото е протоколен – изразяване на благодарност за присъдена му награда в областта на духовното сближаване между народите на двете страни. Такива награди се раздават под път и над път, а формулировката им е тривиална. Да, носителят ѝ не е кой да е. Той е почетният председател на ДПС, за едни – проклятието на България, за други – единственият визионер на България. И интригата започва оттук. Защо точно той и какво цели Москва с този жест към Доган? И какво пък той иска да и намекне?
Самото писмо съдържа ОСЕМ ИЗРЕЧЕНИЯ! А за тях в продължение на ОСЕМ ДНИ се изписаха десетки статии, изказаха се дузина анализатори, още толкова леви, десни и всякакви политици и… стотици сведущи във Фейсбук!
Какво предизвика този тайфун от съпричастност към „екзистенциалните“ преживявания на Доган, насочени към Широката Руска Душа в контекста на Голямата Руска Земя ?

Когато Ахмед Доган предостави писмото си на Епицентър.бг за публикуване, бях наясно, че то ще предизвика взрив от реакции. Но мощта на вривната вълна надхвърли прогнозите ми. А това означава само едно – Доган продължава да е единственият политик у нас, който може да предизвика трусове на политическата и обществена сцена, въпреки че официално я напусна. Дори заточен в „сараите“, той продължава да е магнит не само за медиите. Доган привлича с еднаква мощ и врагове, и симпатизанти, които виждат в него силата, с която трябва да се преборят или зад която да застанат.

Само по себе си това не е ласкава оценка за политиката в България. Нито за присъствието на основните играчи в нея.
И е крайно време да се опитаме да дадем отговори на няколко въпроса.
Първият е, защо Доган продължава да е магнит?
От зората на демокрацията Доган си е извоювал мястото на онзи фактор, без чиято намеса не може да се сглоби пъзела на българската политика, независимо с какво окраска е и под чий външен диктат е. Дали това се харесва или не, е друг въпрос. Важното е, че това условие в уравнението е допуснато от българските политици и то вече се е превърнало в аксиома. Независимо как ще бъде наричан Доган, той си остава дразнителят, с когото останалите искат да се съизмерват. Тъжно, но факт! Едни в отношението си към властта, други – в консумирането на властта, трети – като подражание за безспорно лидерство в дадена социална или електоранна група. И избуялите сега коментари са поредното доказателство за това.
Вторият е, какво казва Доган и кой как го разбира?
Тук версиите са различни, и за моя изненада, повечето са в сферата на фантасмагориите. Според Местан, чрез Доган говори Москва, писмото му е „най-примитивна и цинична апологетика на Русия“, а „слугинската му мисъл достига неподозирани висоти“ с една цел – отново властта, която „ДПС може да получи единствено чрез кремълските си покровители“…. Нямам коментар за това словоблудство.

Според Александър Симов, „Доган е визионер, който има смелостта да каже това, което много българи виждат – че еднополюсният свят вече се е разпаднал и Русия предлага алтернатива“. Възторгът на Симов е в повече, или по-скоро въпросът е къде изчезна смелостта на българите, та Доган трябва да ги учи на смелост.

За Стефан Данаилов – Доган е прав, Русия се възражда икономически и политически.

За Даниел Митов – Доган не е прав.

Волен Сидеров приема, че позицията на Ахмед Доган за Русия е балансирана.

Осман Октай, както обикновено го заклеймява.
Светослав Питнев е най – оригинален, защото е дал воля на фантазията си: „Почетният председател на ДПС Ахмед Доган крои по цели нощи в Сараите сложна стратегия за управление на България. Не е трудно да открием проекциите и навсякъде около нас. Новината е, че вървим към пропастта, към откъсване от естествената европейска орбита на страната ни. Готвят ни ново действие на добре познатата драма от 2013 г., но със старите играчи, които този път ще действат много по-твърдо и безмилостно. Само Бареков е подменен по непригодност“. И за това нямам думи – само тъжен смях.

Във Фейскбук коментарите по традиция са необятни като израз на емоция и политически конструкции.

Разбира се, всички подминават първата част от изречението на Доган за Русия: „В духовното си битие съм школуван в мисловното пространство на Западно-европейската философия…„. За левите – тя не е удобна, за десните – не им върши работа в този момент, защото, ако са искрени трябва да признят, че именно на твърдата позиция и на Доган като лидер на ДПС България дължи влизането си в НАТО и подкрепата на НАТО в критични за страната моменти.
Истината е една – Доган пише това, което заявяват световните анализатори – че Русия е алтернатива за гарантиране на сигурността и мира в глобален мащаб – да, тя не е единствен гарант, а такъв, който дава алтернативни решения. Нищо повече не казва  Доган. И тук ще цитирам Хенри Кисинджър през 2015: „Без Русия не може да има мирно разрешаване на проблемите“и през 2016-а: „Русия е гарант за новото глобално равновесие, а не заплаха“. На всичкото отгоре Доган е прогнозирал това публично още преди 20 години, повтори го и в миналогодишното си слово пред актива на ДПС. А преди това го обоснова в доклада си пред Осмата национална конференция на ДПС.
Защо обаче същите тези думи провокираха сега толкова коментари? Обяснението ми е в ниското ниво на политическо говорене у нас и темата „Русия“ като световен дразнител с проекции и в България. Може да има и други обяснения. Но и те няма да са в полза на българските политически мъже. Защото нито един от тях не може да формулира теза, съизмерима със световните умове.
Третият въпрос е целта на цялата тази политическа кавалкада.
И тук можем да си зададем два подвъпроса.

 

Каква цел си постава Доган с това писмо?
Никаква, от обществено-политическа гледна точка. Освен ако не е решил да тества отново силата на присъствието си, макар и далеч от публичността. Ако е така – сондажът му успя. Вероятно никой няма да повярва на простата истина – когато някой те уважи, редно е да му благодариш по съответния начин. Това прави Доган. Естествено – изразява и отношението си към Русия, което винаги е било едно и също, Само че, тези които сега го коментират, изкривявайки фактите и смисъла на писмото, го правят или злонамерено, или не са чели предишните му изказвания и интервюта.
Каква цел си поставят „анализаторите“ на писмото ?
Едните за пореден път да го сатанизират като „злото“, което „ще ни приобщи към Кремъл“, понеже това е модната политическа линия днес. Други – да го възвеличаят, търсейки в думите му скрити , закодирани послания, които трябва да ни начертаят нов път на развитие, понеже никой друг не може да ни го покаже. Трети, като Волен Сидеров – прогледнали, но със затихващи политически функции, вероятно търсят чрез Доган пречистване на съвест или кой знае какво…
Тук е любопитно да очертаем профила на най-яростните коментатои на писмото на Доган. Едните Местан и Октай – бившите му сподвижници и изхвърлени от ДПС, обяснимо сипят хули и клевети. Към тях прибавяме и десни анализатори, които виждат в ОСЕМТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ на Доган едва ли не платформа на нова управленска философия и коалиция. Това изкривяване на действителността ни подсказва какъв огромен глад за лидерско говорене, за лидерски позици  и за истински авторитети изпитва България.

.

И това е тъжното. Защото в България вече 27 години изгряват и залязват политици, идват и си отиват партийни водачи, но никой от тях не стана нито водач на нацията, нито лидер, когото обществото иска да следва. Селекцията на политическия ни елит се превърна в обикновен партиен кариеризъм и лобизъм, зад който зейна огромната дупка на недоверието и нищоправенето. Кръгозорът на политиците ни е едномандатен. Отвъд него не виждат нито бъдещето на държавата, нито развитието на света. Никой не знае накъде ще върви България след 5-10-20 години. Построихме магистрали, а се взривиха релсите ни. И все сме на опашката.
Събитията от последните дни пак го доказват.

Срутиха се кумири, гарите горят, вагоните хвърчат, къщите ни изпепеляват, всеки ден броим трупове, сякаш сме в перманентна война, в душите ни не остана надежда за добро, живеем от трагедия до трагедия, от избори до избори. В убийствен кръговрат с отчайваща равносметка. Избрахме правия път, а приличаме на корабокрушенци, които не могат да намерят спасителния благ.

 

Година след година дните ни потъват в море от поквара и пошлост.

Мечтите се изпаряват в неслучилата се истинска промяна.

А светът ни връхлита с кризи, отвъд които не знаем какво ни чака. Защото не сме подготвени.

Живеем в свят на неравновесие, в епоха на разделение. И не знаем кой ни е брат и кой ни е враг. Не знаем дори как да преминем на другия бряг.

И вместо да дадем воля на разума, предпочитаме да се овъргаляме в омразата.

Дори в едно обикновено благодарствено писмо едни видяха врага, други спасителя, но не и човека.

Загубени в реалността.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук