КОМЕНТАР НА ТОДОР СТЕФАНОВ: Боже, колко болка има по този свят, Боже. Защо любовта носи толкова болка… няма ли друг начин?

0
1579498
Снимка: "Мениджър News".

Коментар: Тодор СТЕФАНОВ, DAILYPRESS.bg/СОФИЯ

Вижте истината и я приемете. Да, имали сте прекрасни мигове, а сега пътищата ви са се разделили и е време да затворите тази врата.

За любовта  е писано толкова много… толкова песни са изпети, толкова картини са нарисувани и все пак не може да се изрази всичко, което е тя, но дойде времето аз да го направя.Резултат с изображение за болка от любов

Когато човек е влюбен, вижда света до друг начин, сякаш възприятията му се променят точно така както аз видях.

Всичко беше толкова красиво, светло, ярко… Двамата изглеждахме добри, проблемите не са проблеми… Аз се чувствах красив, силен, значим и за мен като автор, журналист, и известен няма невъзможни неща всички го знаете не се правете, че не го знаете.

Неизменно обаче в определен момент, редом с любовта се появява и болката така както на мен още преди седмица и половина като се влюбих в 14-годишно момче…

Да ти кажа ли (бебе) спомням си една песен за любовта, в която се пееше:

„И когато от нея те заболи, това е началото…“Свързано изображениеПрекрасните изживявания с него нека се казва (бебето ми) започнаха да се помрачават от чувството за несподеленост, oт пареща ревност, от желанието за собственост и притежание или от страхът от отхвърляне до петък вечерта докато не ми е#..а майката, разбира се като куче.

И изведнъж ни обзема и двамата отчаяние, негодувание, омраза, страх… започнахме да изпитваме силна болка.

От Рая попадаме в Ада… Колкото по-високо сме „летели“ с (бебето), толкова по-силен е ударът в земята до ден днешен. Сега светът става мрачен, студен, ние двамата – зли и безчувствени, вече нищо няма смисъл за нас, нямаме енергия за нищо…

Нима това е любовта приятели кажете ми?

Как е възможно нещо да те изстреля в Рая, а после да те хвърли в деветия кръг на Ада?

Болката, която ме удря загубата на факта, че няма да му пиша, че ще му кажа (бебе) „чао“ е неописуема, а в душата ми като на човек зейва дълбока яма, а вие не го знаете защото се правя, че нищо ми няма…

Приятелите ми на които споделих реагират различно на тази болка. Някои  започват  да скачат от връзка във връзка с мен, трескаво търсейки мен Тодор Стефанов, който ще запълни празнотата, да ама не. В мен обаче постоянно си стои страхът от отхвърляне, от загубата, от болката. Аз се вкопчвам в другия и развивам силна зависимост от него. Както писах в темата за (Зависимостта), тя задушава и отблъсква.

Другата група хора толкова силно са травмирани, че решават да се откажат от любовта. Те не си позволяват вече да обичат и не допускат никого до себе си. Всеки намек за любов отваря старата рана и ги кара да се отдръпнат и затворят. Отричат и пред себе си, че имат нужда от любов.

Защото асоциират любовта с болката.

Често те се вкопчват в образа на човека, който ги е отхвърлил, смятайки, че  той и единствено той би могъл да им донесе щастие и да ги спаси от мъчителните изживявания.

Започват да идеализират този човек. Те виждат само него и не могат да се примирят със загубата. А болката е толкова силна, че несъзнателно си измислят причини, поради които другият ги е напуснал, намират различни оправдания и тайно се надяват, че един ден той ще се върне, а с него ще се върне и щастието.

Тази надежда е  защитна реакция, която идва, за да намали поне малко болката. Но тя е много коварна, защото ни кара за момент да се почувстваме по-добре и да се заблуждаваме, а после отново следва разочарование и всичко се повтаря наново…

Убедил съм се като топ журналист в социалните мрежи, че да приемеш загубата на любовта е едно от най-трудните за приемане неща.

Човек дори може да си казва: „Да, той/тя не ме обича“, но дълбоко в себе си продължава упорито да таи надежда, че нещата ще се променят. Така без да съзнава,  си прави много лоша услуга и сам си слага капан.

В такива ситуации  започваме да правим компромиси със себе си и да приемаме всякакви условия, приемаме да бъдем просто приятели с възлюбения, само и само да се доближим до него и да усетим облекчение.

В почти всички случаи обаче другият никога не се връща. А дори и да се върне, вече не е същото, защото ще осъзнаем, че той не е това, за което сме го мислили. Ние просто сме преследвали един илюзорен образ…

За да продължим напред, трябва да изживеем докрай болката и да пуснем този човек да си иде.

Да изживееш болката означава да приемеш. Да осъзнаеш триковете на подсъзнанието, които те карат да се надяваш и удължават мъките.

Вижте истината и я приемете. Да, имали сте прекрасни мигове, а сега пътищата ви са се разделили и е време да затворите тази врата.

Престанете да правите компромиси със себе си, само за да бъдете близко до него/нея. Това няма да промени нещата, само ще продължи агонията.

А и колко по-отчаяно се опитваме да угодим на другите, толкова по-лошо отношение получаваме.

Правейки компромис със себе си, вие отдавате силата си на другия  и го правите господар на своето настроение.

Когато се учим да се  освобождаваме от болката, зависимостта, страха,  остава въпросът:

Защо любовта винаги носи болка? Вярно ли е, че както няма роза без бодли, така няма и любов без болка? Болка ли е всъщност любовта или болката е обратното на любовта?

Както и друг път съм споменавал, още от малък винаги някак съм привличал хората да ми споделят своите любовни мъки. И сега, когато ми пишете, много често присъства отново същата тема – болката от несподелената любов, от раздялата, отхвърлянето.

Слушайки  многобройните истории, които сте ми разказвали и трупайки личен  опит, аз, подобно на Моканина от „По жицата“, който казва:

„Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже“,  съм си казвал:

„Боже, колко болка има по този свят, Боже.

Защо любовта носи толкова болка…няма ли друг начин?“

Разбрах, че тези наши изживявания са един от най-важните уроци, които научаваме. Ние бъркаме зависимостта и потребността на егото  с любов.

Болката, която си мислим, че са ни я причинили хората, всъщност е в нас, а те просто я изкарват на бял свят.

Една от най-често срещаните болки е болката от несподелената любов.

Това – „аз обичам един, той друга, а тя пък трети“ се е превърнало в нещо като закон.

Но тъй като всичко, което ни се случва отразява нещата вътре в нас, може би несподелената любов ни спохожда, защото ние също не си обръщаме внимание, не се обичаме и сме си обърнали гръб.

Кое все пак ни кара да се пристрастяваме към друг човек толкова силно?

Екхарт Толе дава много добър отговор на този въпрос в книгата „Силата на настоящето“ която досега четох и реших да споделя в статия тук в „Дейли Прес“:

„Причината романтичната любовна връзка да бъде толкова силно и всеобщо желано изживяване е в това, че тя привидно носи освобождение от дълбоко вкоренения страх, недоимък и непълнота, които са присъщи на човек в неговото заблудено и непросветлено състояние. Това състояние има както физическо, така и психическо измерение.

На физическо равнище вие очевидно не сте цялостни и никога няма да бъдете – или сте мъж, или жена, тоест половинка от цялото. На това ниво търсенето на цялостност – връщането към единността – се проявява като привличане между мъжете и  жените, нуждата на мъжа от жена и на жената – от мъж. То е почти неустоим стремеж за свързване с противоположния енергиен полюс. Коренът на този стремеж е духовен: жажда да се сложи край на двойствеността, за завръщането към състоянието на цялостност.

На психическо равнище чувството за липса и недостатъчност е дори още по-силно, отколкото на физическо. Докато се отъждествявате с ума си, извличате себеусещането си отвън…

При влюбените постоянно усещане за страх, липса и неосъщественост вече го няма.

Наистина ли или продължава да си съществува под повърхността на щастието?

Ако във връзките си изпитвате и „любов“ и нейната противоположност – агресивност, емоционално насилие  и т. н.  – то вероятно смесвате привързаността на егото и пристрастяването с любовта…

Истинската любов няма противоположности.

Ако вашата има, значи не е любов, а силна потребност на егото за повече пълнота и по-дълбоко себеусещане, а другият човек временно задоволява тази потребност. Това е заместителят на егото на спасението и за кратко то наистина изглежда почти като спасение.“

Може ли  да се премине от пристрастяване и зависимост към истинска любов?

Екхарт Толе отговаря:

„Да. Най-силният катализатор за промяна в една връзка е пълното приемане на партньора такъв, какъвто е, без да изпитвате потребност да го съдите или променяте по какъвто и да е начин. По този начин преодолявате егото. Свършват всички игрички на ума и пристрастяващото вкопчване в партньора… Вече няма жертви и престъпници, нито обвинители и обвиняеми. Идва краят на взаимната зависимост, на взаимното въвличане в чужди несъзнателни модели, което я поддържа.

Тогава ще се разделите – с любов – или ще продължите заедно по-дълбоко в Настоящето – в Битието.

Възможно ли е да е толкова просто? Да, точно толкова е просто.“

Изглежда има още доста да учим по този въпрос.  Едно е сигурно – нито зависимостта, нито избягването на връзки ще реши проблема. Както казва Толе:

„Три неуспешни връзки за три години е по-вероятно да ви тласнат към пробуждане, отколкото три години на пуст остров или усамотение в стаята ви.“

Споделете вашето мнение.

Мислите ли че има  любов без болка, смятате ли че е достижима  безусловната любов, когато можеш да обичаш истински и свободно, без да искаш нещо в замяна?

loading...

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here