Латинка Петрова: Парцалев изгасна от левкемия, кръвоносните му съдове се чупеха!

0
1275

Латинка Петрова е легенда в българската комедия. Тя е от стар род, преселници от Прилеп. Родена е на 1 януари 1944 година в село Горна Козница, Кюстендилско, където семейството й е било евакуирано по време на бомбардировките над столицата.

Лоти, както я наричат приятелите и колегите, е по сцените от 16-годишна като изпълнителка на народни песни. Завършва актьорско майсторство в класа на проф. Стефан Сърчаджиев заедно със Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Илия Добрев, Продан Нончев, Меглена Караламбова, Милен Пенев.

Работи в Сатиричния театър в продължение на 29 години. Тя е последният сценичен партньор на легендарния Георги Парцалев. Интересува се от езотерика и четири пъти е посещавала пророчицата Ванга.

Миналата седмица беше премиерата на пиесата “Любовта – това съм аз” на френския драматург и актьор Себастиен Тиери в Пловдивския театър с режисьор Андрей Калудов, в която Латинка Петрова играе интересна роля. Участва и в “Луда нощ по френски” в театър “Сълза и смях”.


24_33_Latinka8.jpg– Латинка, казвали сте, че в Сатиричния театър има лоша енергия. Какво имате предвид?
– Сатирата беше рожба на една тоталитарна власт. Навсякъде, във всички области, си имаше по едно Политбюро, имаше и в Сатиричния театър – разни народни, заслужили, всенародни, вселенски артисти! Там бяха глезените деца на ЦК и това е нормално – шутовете вървят след властта!

Доста артисти си тръгнаха с много болка, с много сълзи, а можеха да дадат много. Просто там си имаше йерархия: стоиш мирничко – извикват те, пробват те.

Слушкаш ли – папкаш. Но като си чел повече, ерудиран си, искаш да се състезаваш – не ти се дава възможност. Доста хора, като получиха звания, забравяха цървулките, забравяха откъде са тръгнали. Преди да замине за Америка, Младен Киселов беше за малко директор на Сатирата и каза: “Тези хора искат този театър да умре заедно с тях!”

– Кои актьори не получиха там пълната си реализация?
– Три поколения си отидоха оскърбени от този театър. Един Велко Кънев, вечна му памет, тези дни се навършиха 4 години от смъртта му, нищо не игра там, не му се даде шанс. Миличкият, нямаше нищо общо с позата. Този човек беше като мембранка, реагираше на всичко по възможно най-човешкия начин. Играехме табла с него, много се ядосваше, като падаше. Никога не влезе в спор, не се скара с някой, само вдигне ръце, избоботи нещо и след това се разсмее от сърце.

Този прекрасен глас, който имаше, леко оперен, с една дрезгавина много24_33_Latinka21.jpgприятна…. Ах, каква лоша шега му изигра това гърло! Отиде си от рак на гърлото, миличкият … Никога не го видях арогантен, да псува.

Не беше от хората с лакти и с нокти, беше добър човек. Докараха го до там да се пита: “Ставам ли за сцена или не?” Едва като отиде в Народния театър, зае достойното си място. Жалко, че Господ го прибра толкова бързо при себе си. Явно някъде свише се определя – да преминеш като комета и да изгаснеш…

А Кирил Варийски какъв актьор беше!.. Ачо Георгиев също много трудно се вписа. Изкараха го ченге, какъв ли не. Мавродиев, Ицко Финци, Леда Тасева минаха през Сатирата. Калин Сърменов, беше в Сатирата, но го освободиха, представете си! Калин беше един умник, мълчалив… И той чакаше своя шанс.

Люси Краева, миличката, ми се обаждаше всеки ден и ми казваше: “Царице, сънувам всяка нощ театър и се събуждам вир вода, че закъснявам за спектакъл!

Защо не ми дадоха шанса, та ако ще да се проваля тотално и никога да не мечтая за театър!” Люси Захариева, Ева Шаркова… Това бяха актриси с доказани качества, но влизаха само в “и други”. Много актьори отиваха след всяко разпределение да видят има ли ги като слугинче, има ли ги поне като преминаващ през сцената…

Самата аз с години бях сложена “на трупчета”, и то след като получих национална награда. Много съм била оскърбявана, изритвана съм била. Затова сега видя ли талантлив млад човек, веднага подавам ръчичка и с каквото мога помагам.

– Васил Попов, който си отиде това лято, беше ли ви приятел?
– Васил Попов ми беше много голям приятел. От тези, които много дискретно идват при теб и правят невероятни закачки и смешки. Понеже миличкият имаше много късо вратле, аз често му казвах: “Васе, абе, кога ще дръпне тоя врат, да сложиш вратовръзка, папионка?” А той: “Те затова като студент във ВИТИЗ ми викаха “жирафа”…”

Към края му, имаше запис в радиото и аз отидох да го взема от тях с колата, защото трудно се придвижваше. Беше за мен голямо удоволствие, да го закарам, да се посмеем с колегите, и да го върна обратно. Тъгата по съпругата му Беба, като си отиде, много бързо го смля. Не можа да издържи самотата, тя много му липсваше. Васко й готвеше, правеше по седем вида салатки, обичаше да домакинства. Беба две яйца не е изпържила в живота си, но той такава си я обичаше. Има такива хора, които, като намерят половинката си, живеят като едно цяло, а като я загубят – бавно, бавно гаснат. Малко преди да почине, пак го доведох в радиото, той си облече якето наобратно – долната част отиде отгоре, а ръкавите висяха отдолу, а той вика: “Нищо, нищо, и така може, забравил съм да се обличам”. Тогава разбрах, че вече няма отношение към вещите. Един-два вица разказа, посмяхме се.

Обаждах му се вкъщи, а той разправяше: “Латина, не мога да изляза да пия кафе долу с една дама, която ме ухажва…” Казах му: “Ами, покани я горе!” А той: “А ако поиска креват, какво правя?” Ето такива му бяха шегите на Васко, солени.

Дълбоко тъжен беше по отношение на професията, защото беше много добър актьор, а във въздуха в Сатиричния театър витаеше: “Ти си втора писта! Не бива да прескачаш в първа! И намерение да нямаш за това!” В този театър тези неписани закони бяха железни и трябваше да се спазват. Благородници като Васко Попов, вечна му памет, не виреят по нашите земи.

24_33_Latinka13.JPG
С Никола Рударов в черната комедия „Адио, Рио“ (1989)

– Преди дни, на 12 декември, голямата Невена Коканова щеше да бъде на 77 години. Но си отиде от рак… Тя е човекът, който така се случва, играе възлова роля в кариерата ви…
– Венчето ми е светлата звезда в пътя. Ние играехме една и съща роля – на Бонка в “Щръклица”, аз – в Кюстендилския театър, тя в Сатиричния. Но тя трябваше да замине за Америка на операция. Желчо Мандаджиев, който беше директор на театъра, й казал: “Говори ти лично с нея, да те замести!”

Звъни се на вратата, гледам през шпионката – няма никой. Отварям – Венчето коленичила пред вратата, с карамфилче в ръка. Извиках: “Венче, ама какво правиш?” А тя: “Лотхен, ти си най-добра в тази роля и те моля да дойдеш да ме заместиш, трябва да отсъствам!”

Вечерта имаше представление, Венчето вече беше заминала. Трябваше да излезна веднага на сцената. В 3 часа имаше репетиция, заради мен. И
… никой не дойде! Вечерта гардеробиерката ми показваше откъде да минавам, как да се оправям в непознатата обстановка. Само актьор може да разбере какво ми струваше това! Да се срещнеш с едни абсолютно непознати хора, в един абсолютно непознат театър и да започнеш да играеш!

Обаче козирожката ми природа не ми изневери, стегнах се, защото имах самочувствие, че съм много добра. 3 национални награди бях взела за тази роля, дадоха ми много пари – 3000 лв., и те се изядоха после на свински крачета в кръчмата на Сатиричния театър. Поръчвах, варяха се едни големи тенджери с крачета, с копитцата заедно, и бохемата ядеше. /смее се/

Та тогава, при първото ми излизане на сцената на Сатиричния, и като момче се обличах, и шпагати правих, плувах си прекрасно в ролята въпреки враждебната обстановка. Накрая на спектакъла, Парцалев единствен, явно в антракта го е поръчал, ми поднесе един огромен букет с хризантеми!

И на ушето ми каза: “Много съм виновен пред теб, че не дойдох на репетицията! Ти си великолепна!”

50 представления играх, Венчето, като се върна, отказа да играе в спектакъла. Въпреки че имаше подобрение. Августин Пейчинов много помогна за разноските по лечението й, той много я обичаше.

24_33_Latinka15.JPG
С колегата си Димитър Георгиев – Пушо

– Как понесе Невена Коканова страшната си диагноза?
– Венчето избяга от света, като разбра за болестта си. Скри се в своето село – без телевизия, без телефон. Тя не шумеше, съвсем от друго тесто беше. Суетата не й беше позната. Живееше бамбашка. И копаеше, и садеше, караше разсади от София… Аз не мога така.

Много късно й хванаха заболяването. Киснехме с нея на “Солунска”, в първия СПА център, слабеехме… Венчето ставаше морава. Викаше: “Трябва да отслабна веднага!”.

Беше дискретна за личния си живот. Като отидохме в Канада, Климент Денчев дотича и вика: “Венчето няма ли я с вас?!” Те са имали връзка, която не е била само секс.

Раде Маркович обаче беше голямата й любов, цялата гилдия го знаеше, и Шарлето /съпругът й Любомир Шарланджиев – б. а./ го знаеше, разбира се. Но тя не го остави, независимо от забежките, защото знаеше, че ще страда. Венчето можеше да бъде фърст дама, но не беше материална.

Беше велика жена, но не можа да реализира това свое величие, съобразявайки се с времето. Беше човек мислител, философ, художник.

– След големия букет с хризантеми за извинение, вие ставате много близка с великия Георги Парцалев. Какъв човек беше той?
– Ако е имало някое живо дърво, стабилно, на което съм се опирала, това е бил Парцалев. Той ще остане най-добрият ми приятел от театъра, докато съм жива. Доверявах му се и на оценките, доверявах му се и на добрите очи. Той ме пазеше: “Туй – да, Лотие, но туй – не!” Пътували сме дълги години, и щеш не щеш, влизаш и в бельото на човек. Разказвали сме си много неща, усещах го стабилно зад гърба си. Говореше благо с мен, с едно бащинско просветление. Имаше навик да ми се обади посред нощ, за да си излее мъката и да ме разсмее, разбира се, за да се извини, че ме е събудил. Ще отнеса негови тайни със себе си, защото така съм му обещала.

Имам чувството, че е заминал някъде, че ще се върне непременно. Като паля свещица долу в пясъка, си говоря с него и винаги му казвам: “Нали си обещахме да се пазим, кой където и да се намира?” Влизам в диалог с него, защото много светлина е оставил в живота ми. Неговата тъга също е останала в мен завинаги. Мислила съм си: “Колко е несправедлив животът понякога, да не би да изплаща някаква карма?” Защото виждаме страдащи хора, а добри, добри, добри – може би изплащат някакви грехове назад, назад в рода си…

Парцалев не се караше, не викаше, всичко изразяваше с очи. Знаех кога е в напрежение, очите му ставаха широко отворени, големи и гледаше в посока, където се е случило лошото…

24_33_Latinka14.JPG
Пред брачния олтар

– Парцалев оценен ли беше подобаващо в театъра?
– Страдаше, че не му даваха ролите, които трябваше да изиграе. В Сатирата нямаше достойна роля, потърсена за него, направена за него. Искаше да играе Дон Кихот, а те направиха някаква компилация около Дон Кихот да отбият номера…

А той искаше да плаче на сцената, искаше да е драматичен, това го измъчваше. Във филма “Тримата от запаса” беше невероятен – и тъжен, и смешен, и жалък, и момченце, всичко беше там. Защото камерата позволява това. На сцената е трудно да изиграеш тази палитра, ако не ти се намери точната пиеса.

Не го направиха. Смятаха го за печалбар, за халтура, защото навън пред Сатирата след спектакъл винаги го чакаше кола и заминаваше някъде на участия. Той наистина печелеше много, но и много хвърляше. Стана известен от естрадата, от стадионите, които пълнеше, от телевизията.

Kit_Georgy_Partsalev.JPG
Георги Парцалев във филма „Кит“ (1969)

– Потискан е и заради сексуалната си ориентация…
– Не само заради това… Има такива брилянтни световни драматургични образци, написани точно за хората, които са “на ръба”. Но режисьорите не се интересуваха, не му отреждаха подобаващото място в театъра. Не го смятаха за достоен за централна роля, да “влачи репертоар”.

Времената бяха такива, че и съдебен процес имаше срещу нестандартните хора. Оскърбително – да слагаш талантливите си хора в “черни списъци”. Нямаше култура на здравно образование, за да се знае, че човек се ражда такъв. Един Куркински, чест му прави, че говори за това. Слава Богу, че дойде време, в което младите живеят разкрепостени, далече от тази схоластика, която ни преследваше някога. А Парцалев казваше: “Лотие, остави ги, нека се наиграят, нас народът ни обича!”

– Споделяше ли нещо с вас по тази тема?
– Много деликатно, разбирах всичко. Но в прав текст, груби думи – никога… Казваше ми: “Аз съм влюбчив, Лотие, много съм влюбчив….” Отговарях му: “Да, знам, знам…”

Страдаше, че няма да остави поколение. Това си беше чисто човешка болка. Проклинаше съдбата си понякога. Казваше ми: “Господ ми е дал всичко, но ей тъй, не ми е даде да имам едно Жоржче, джиентълменче, с фракче, с цилиндърче, че да ми продължи рода! И кака, и тя няма… С нас Парцалеви си отиват завинаги. Ей на, утре по хендеците /канавките/ ще умра някъде!”

Бързаше да се обади на майка си преди всеки концерт: “Ами, вълнувам се, мамо!” След концерта веднага пак й звънеше: “Много `убаво мина, викаха “браво” и ръкопляскаха!” Искрена душичка!

– Възползваха ли се някои хора от добротата му?
– Употребяваха го винаги. Но той беше толкова ларж, че не обръщаше внимание на тези неща. Беше посочен свише да радва хората, да им донесе малко усмивка, малко надежда и да си отиде… Като комета – блесна и изгасна! Никой не се е интересувал колко е бил тъжен, колко е плакал, колко е стенал, колко е боледувал…

Парцалев никога не позволи никой на неговата маса да си извади портфейла. Винаги той плащаше. Когато виждаше, че ми става неудобно, казваше: “Не, аз пришълците храня – яжте, пийте!” Из цяла България, където сме пътували, беше така.

– През последните две години от живота му сте играли по естрадите в цялата страна?
– Веднъж ми каза: “Лотие, намерил съм един матириал, двамата с теб да започнем, да изорием…” И започнахме да орем. Казваше ми: “Никога не се унижавай от никого да искаш каквото и да било! За кола, за къща, за каквото искаш, при мен ще дойдеш!”

– Какви пари изкарвахте от естрада по соцвреме?
– Работех много. Концерти имах из цяла България. Бях независима. И тази ми независимост ме направи безцеремонна. Никога не съм приплаквала на някой: „Моля те, една роличка да прибегам през сцената; моля те, вземи ме нещо да дублирам, за да оцелея по някакъв начин!” И пътувах, и си плащах да ми пишат материали, а не от “Стършел” да науча някой виц и да тръгна да го разказвам по сцените… Когато 100 лв. беше средната актьорска заплата в театъра, аз съм получавала 13 000 на година!

24_33_Latinka20.jpg
2004 г. Във филма „Бай Ганьо”

– Била сте до Парцалев в последния му час…
– Отиде си от левкемия, кръвоносните му съдове се чупеха. Говорила съм с професора, който го лекуваше. Той ми каза: “Лоти, няма никакъв СПИН, защо говорят глупости?!” Каза ми, че като са отворили корема му, видели, че е пълен с кръв, започнали да мият, микрохирургът е шиел кръвоносните му съдове – на едно място шиел, а те по-нагоре се пуквали отново… Станали били като стъклени! Нямаше сила в света, която да го спаси… Мисля си, че Чернобил е в основата на всичко това. Той и не се хранеше. Порцията седеше пред него, а той я побутва, побутва…

Ходех при него всеки ден в Правителствена болница. Той си слагаше чавки за присъствия и отсъствия и ми викаше: “Лотие, ти нямаш един ден отсъствие!” Накрая толкова беше отслабнал, че златните му пръстени падаха и той си ги държеше с едната ръчичка под пижамата… Викаше: “Лотие, в съседната стая е Патриархът! Божи човек, пък и той в болницата, от жлъчка заболял, как е възможно?!” Шегуваше се с всичко до последно.

– Ходила сте при Ванга няколко пъти. Какво ви предрече?

– Още като ме видя първия път, занарежда: “Глей що си арна, що си веселка, оти не стана учителка да учиш децата, море?! Мани тая въжишка професия! До 30 годин` – нищо!” Аз думата въжишка не я знаех тогава, после разбрах, че било дяволска.

Каза ми още: “Много пари ке имаш, що че ги работиш?” Аз толкоз пари не съм видяла в интерес на истината, но…

Преди да се омъжа, Ванга ми каза: “На година кола ке купиш, по на година син ке имаш!” А аз още не познавах мъжа си! Казва ми: “Ке срещнеш некой, който лев нема!” Аз се помайтапих: “Мани го тоя, дай некой с пари!” А тя: “Нема друг, те тоя е!”. И наистина – като срещнах мъжа, за който после се ожених и му казах, че му се “пада” да ме заведе на кино – флиртувах нещо – той в момента нямал нито лев в джоба си! Отишъл да иска от своя настойник 2 лв., за да купи билети за кино. Това по-късно го разбрах. На 17 февруари аз си купих жигула комби, първата кола, на 1 март се омъжих и на 17 февруари следващата година се роди синът ми, точно както Ванга ми предрече!

Още първия път, като си тръгвах, тя ме спря: “Върни са, мори, върни са!” Помислих, че нещо лошо е видяла. А тя: “Докле си жива, на Атанасовден курбан ке праиш! Св. Атанасий е разперил над тебе едно цървено и те пази де идеш и що работиш!”.

Като се върнах вкъщи и проверих в тефтера си, видях, че на Атанасовден миналата година съм пътувала за Хасково, голяма поледица беше, и тогава се въртях с колата на осморка – на двете странични гуми, на другите две странични гуми, на двете странични гуми, на другите двете странични гуми!

Неуправляема беше станала колата. Гледах в огледалото и си виках: “Край, долу е пропаст, падам, колата се взривява! Господи, да не видя този ужас!” Наистина, в такива моменти животът ти минава пред очите като на филмова лента за секунди. В един момент, както колата беше станала шейна, спря! И като слизам, виждам, че колата е спряла в една-единствена замръзнала купчинка сгур! Друго наоколо на пътя нямаше! Сякаш някой я беше сложил там, за да спре колата! Отивах за концерт с “Тоника” в Младежкия дом. Оказва се, че всичко това ми се е случило на Атанасовден. Ванга ми припомни за този случай. Оттогава всяка година правя курбан на св. Атанасий, ходя в църква да ми се чете, коля петел…

– Накрая да ви попитам за вашата любов с големия Никола Гюзелев, защо никога не сте говорили за това..?
– Не бих искала да говоря на тази тема, предвид неговото семейство, предвид моето семейство. Това са неща, които се заключват в сърцето и остават там. Бях на 22 години, не бях още омъжена, но той беше женен. И това е моят грях…

Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА,Шоу

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук