Има автори, които пишат романи. Има писатели, които правят литература. А има и такива, които документират националната диагноза. Христо Калчев беше от последните. Един от онези редки български писатели, които не се страхуваха да нарекат престъпника престъпник, а властта – съучастник.
И ако днес името му е потънало в тишината на умишленото забвение, то думите му звучат по-актуално от когато и да било. „Мафията победи държавата. Сега тя е държавата.“ Това не е просто литературна фраза от роман. Това е диагноза, поставена още преди десетилетия, когато мутрите носеха анцузи, а не костюми, когато поръчковите убийства се брояха, а не се забравяха, и когато общественото мнение още не беше превърнато в PR продукт. Калчев не просто описа мафията – той я разказа отвътре. Погледна в очите на подземния свят и го показа такъв, какъвто беше – без романтика, без клише, без фалшив морал.
В „Нерон Вълка“, „Калигула Бесния“, „Изтрелът на амнистията“, той пишеше онова, което медиите не смееха, а властта не искаше. За него истината не беше метафора. Беше куршум. Беше кръв по асфалта. Беше мълчанието след взрив. В едно от последните си интервюта Калчев каза нещо, което днес звучи като обобщение на ерата: „В България, който казва истината, или го убиват, или го забравят.“ Убиха му героите. Забравиха автора. Но не и думите му. И не посланието. Днес в неговата сянка, но с ясен почерк и свой глас, пише Веселин Стаменов – писателят, когото Христо Калчев лично посочи за наследник. Един от малкото, които не просто боравят със сюжет, а разкъсват обществената тишина. Стаменов не имитира Калчев. Той го продължава. С нова реалност. С нови играчи.
С нови политически лица – стари като модела. Също както Калчев, той нарича мутрите с истинските им имена, показва корупцията не като абстракция, а като действие, и отказва да играе по сценария на “удобното говорене”. Докато други пишат за пари, Стаменов пише за истини. Докато други се страхуват, той публикува. И докато други се продават, той остава извън схемите – опасно независим. Точно както беше и Калчев. Днес, когато институциите са фасада, службите – марионетки, а медиите – търговци на мълчание, думите на Христо Калчев не просто кънтят от миналото. Те се реализират в настоящето. Всяка глава от романите му е днешен репортаж. Всяка реплика на негов герой е част от новините. Само дето вече не е нужно да ги измисляш – само трябва да ги запишеш. И да имаш куража да ги издадеш. Точно като него. И точно като Стаменов. В една държава, в която мафията вече не носи черно, а бяло – истинската литература е единственият останал протокол на реалността. И точно затова ние от „Дейли Прес“ ще продължаваме да го публикуваме. За да не остане Калчев само спомен. И за да знаят читателите, че има кой да носи факлата – дори в най-тъмното време.
Когато българската криминална литература доближи политиката, Христо Калчев бе първият, който застана от другата страна на страниците – тази, където мракът и властта се сливат в едно. В интервюто си с Анна Заркова, публикувано в „Българската мафия, както я видях“, Калчев грубо, но точно описва онзи свят, в който „борците“ се превръщат в работодатели, а ежедневният бизнес – в битка за тотална доминация:
„С това понятие „борци“ се злоупотребява. За всички престъпления „борците“ са виновници, защото на някой му е удобно така.“
Тези думи не са просто анализ – те са обяснение как изчезва границата между съд, закон и пътната тъмнина, където „борци“ стават господари. Калчев обаче не се спира дотук. Той публикува сюжетите, които службите пазят, но не говорят – тихи сделки, авторитети, които живеят двойно – спортисти през деня, шефове на компании през нощта. В същото интервю зарковският репортер отбелязва работата му с Георги Стоев – „единственият борец в тая компания“ – чиито истории превръщат криминалния роман в документално отворена рана.
Днес, три десетилетия по‑късно, думите на Калчев звучат като дневна сводка. Мафията не просто е „победила“ държавата – тя е нейната сърцевина, нейният апарат и нейната надстройка.
Но има и наследник. Писателят Веселин Стаменов, който сам Калчев е посочвал като продължител на линията си, днес надгражда тази истина – не в романи, а в жив ефир, с цитати, интервюта, публични реплики. В речта си пред Соня Колтуклиева той не просто повтори – той я актуализира, припомняйки:
„След като Ивелин Михайлов вече е станал политик, няма да се изненадам, ако скоро време и Юли Тонкин си направи партия.“
Сарказмът на Стаменов върши същата работа като Калчевата истина – не предава, но има силата на елегантно петно върху фасадата на властта.
Именно това прави литературата на Калчев не само художествен, но надхудожествен инструмент – когато разказваш не измислени истории, а истории, които не държиш в тайна. И управлението, снимано през прозореца на криминалната реалност, днес остава в ръцете на хора, които продължават семейни модели на контрол, защото никой не смее (или не иска) да разкаже истината.
Тъкмо така и Стаменов не смее да пренебрегне тази истина – той я изговаря. Писатели като Калчев и Стаменов не се занимават с фантазия – те пресъздават безмилостната действителност. А в държава, в която мафията е в Конституцията, литературата България е последният бастион на съвестта.
По думите на Калчев и делата на Стаменов – ние знаем, че държавата не е изчезнала. Тя е там – в сянката, в мафията, в ежедневието. Единствените въпроси са: ще продължаваме ли да четем? И още по-важно – ще продължаваме ли да гледаме? В мълчание или с въпроси.
