Сред зелените склонове на Осоговската планина, в малкото село Слокощица, се крие едно място, което няма да видите в рекламите. Но ще го усетите, ако веднъж стъпите там – с мириса на прясно изпечен хляб, с тишината между дърветата и със сърцето, което Петър Петрушев е вложил в „Тихият кът“. Той не е просто готвач. Той е човек, върнал се към корените си не за да избяга от света, а за да покаже, че животът може да бъде вкусен, честен и устойчив.
Интервю с Петър Петрушев
– Петър, как започна всичко?
– С мечта. Мечта да създам място, което има душа. Не исках да правя просто ресторант – исках да направя убежище. За себе си и за хората, които усещат, че имат нужда от нещо по-дълбоко от просто вечеря. И това място се роди там, където съм израснал – в Слокощица. Земята ми даде всичко – и реших да ѝ върна.
– Кое е най-важното, което влагаш в кухнята си?
– Истината. При мен няма полуфабрикати, няма претоплени истории. Храната ми идва от съседите – млякото от козите, доматите от баба Станка, билките – от задната ливада. Всичко е тук. Когато готвиш с уважение към продукта, вкусът сам говори.
– А философията на мястото?
– Всичко, което правим, е част от един кръговрат. Покривите се косят от козички, водата се събира от дъжда, токът идва от слънцето. И не, това не е реклама. Това е логика. Ако искаш да живееш дълго тук, трябва да мислиш за утре. Хората идват тук и често си тръгват различни – с идеи, с размисъл, с благодарност. Това е безценно.
– Каква е тайната ти рецепта, която никога не си споделял?
– Е, за Daily Press ще я кажа. Това е нещо много просто, но с душа – „Печено козе сирене с мед от диви билки и хрупкав ръжен чипс“. Сиренето го правя сам, с помощта на местен майстор. Овалвам го леко в брашно от коприва, запичам го на камък, отгоре – лъжичка билков мед и до него – домашен ръжен чипс с ким. Това не е ястие. Това е история.
– Какво ще кажеш на младите, които мечтаят да създадат нещо свое?
– Да не чакат. Мечтите не идват, ако ти не вървиш към тях. А пътят е дълъг, труден и пълен с откази. Но когато най-сетне седнеш в края на деня, на тишина, с чаша домашно вино и знаеш, че си направил нещо истинско – това усещане не се заменя с нищо. И не забравяйте – малко лудост е нужна. Но да е онази лудост с посока.
Петър Петрушев не готви просто храна – той готви отношение. „Тихият кът“ не е просто ресторант – това е метафора за възможното. Там, където природата и човекът не си пречат, а си помагат. Там, където една детска мечта се е превърнала в място, което оставя следа – не само в небцето, а в сърцето.
