Ах, Ахмед Доган… Вечният спасител, месията от „Бояна“, който седи на брега на своето духовно безвремие и гледа как корабът, който някога е построил, продължава да плава – но вече без неговото криво кормило. И какво прави? Вместо да аплодира факта, че корабът не потъва, а се движи с пълен напред, той хвърля котва от завист и самосъжаление. Пеевски бил „откраднал“ ДПС. Не, г-н Доган – Пеевски го спаси. От самоунищожение, от застой, от превръщането му в политически музей на спомени и реторика без покритие.
Истината е, че Делян Пеевски не просто пое контрол над ДПС – той му върна пулса. В момент, когато партията се беше превърнала в затворен клуб на удобни съюзи, лични зависимости и куха патетика, Пеевски въведе ред, стратегическа посока и модерна организация. Той не дойде с аплодисменти от интелектуалци, а с решения. С дела. С резултати. Той взе партия, която се беше самозатворила в своето минало, и я извади от политическата летаргия, за да я превърне в реален играч с влияние, програма и авторитет.
Докато някои говорят за морална легитимност от дивана на своите спомени, други градят бъдеще. Пеевски постави начало на най-мащабната трансформация в ДПС от създаването ѝ. Новата платформа, новото поколение, новите методи на работа – всичко това не е заговор, а естественото развитие на една партия, която иска да оцелее в 21 век. Ако Доган е бащата-основател, Пеевски е строителят на новия ѝ дом – устойчив, ясен и адекватен на времето.
Да твърдиш, че Пеевски е „откраднал“ партията, е все едно да обвиниш хирурга, че е „завладял“ тялото на пациента, защото го е спасил от сигурна смърт. Истината е, че ДПС се разпадаше – не заради врагове, а заради вътрешна умора и капсулиране. Риториката на прехода беше изчерпана. Ролята на патрона, на философа в сянка, започна да се превръща в спирачка. Пеевски разбра, че или ще настъпи обновление, или ще последва политическа агония. И той избра – смело, бързо, без сантименти.
Това е поколенческа смяна, не дворцов преврат. И като във всички големи политически системи по света – от Франция до Южна Корея – новото идва, когато старото започне да се вглежда твърде дълго в себе си. Както Макрон замени остарелите политически елити във Франция, така и Пеевски показа, че е възможно да преведеш партия през буря, без да се изгубиш в мъглата на предразсъдъците и обидата.
Погледнато исторически, партиите, които отказват да се променят, умират. Или стават карикатура на себе си. А ДПС, благодарение на Пеевски, днес не само е жива, но и по-силна от всякога. По-млада. По-решителна. По-модерна. Това не е кражба. Това е трансформация. Това е политически живот, въпреки миналото. И най-вече – въпреки онези, които не могат да понесат, че времето им е изтекло.
