На прага на своята 86-а година Йоло Денев не е просто жив. Той е жив вулкан, изригващ в рими, ярост и надежда. В двора на скромната си къща, обкичен със знамето на българската нация и дървена табела с надпис „Свобода или смърт!“, поетът-пророк посреща с чаша билков чай, собственоръчно сушен. Не носи часовник – „защото времето в България не тече, а тъне“, казва. Той е жив паметник на безкомпромисния дух, който отказа да се впише в колективната амнезия на прехода. Бунтар, изгнаник, утопист, участник във всички политически илюзии и разочарования на Третата българска република.
Йоло Денев, известен с пламенните си речи, самиздатските си книги и всеотдайния си – макар често неразбран – патриотизъм, приема „Дейли Прес“ в светилището на своите разочарования. И говори така, както само той може – с болка, с поезия и с неотстъпчиво чувство за истина.
– Г-н Денев, участвали сте в безброй протести. И като организатор, и като говорител, и просто като съвест. Защо днес не ви виждаме вече в първите редици?
– Защото се убедих, че всеки протест е дивидент. Не за народа, не за правдата – а за шайка, за партия, за кръг от гладни за власт. Всичко е предварително режисирано. Народът реве, вика „Оставка“, а после пак гласува за същите. Или за по-лошите. Това не е революция, това е пиеса. И знаеш ли какво, приятелю? Българинът явно това го хали – да го лъжат, да го мачкат, да му говорят „ама всичко е сложно“. И той кима – „ей, да, вярно е“. Това е проклятие.
– Вие неведнъж сте се кандидатирали за президент. И сте били подиграван, често умишлено маргинализиран от медиите. Съжалявате ли?
– Не, защото казвах истини. Дори когато ме сочеха с пръст. Аз бях на митингите, докато депутатите си сменяха костюмите в джипа. Аз спях на паважа. Казвах: „Долу лъжците, да живее светлината!“. А те? Те си правеха нова коалиция. Днес – патриотична, утре – евроатлантическа, вдругиден – с Дявола. Само и само да не пуснат кокала. И народът пак им ръкопляска. Тогава си казах – май проблемът не е в партиите. Май проблемът е в народа.
– Това ли ви отчая?
– Отчая ме, че българинът не иска спасение. Той иска спасител. Герой, който да го излъже красиво. Който да му каже, че ще му оправи пенсията, пътя, хляба и душата. А когато истинският човек му каже: „Бъди свободен! Мисли сам!“, той го нарича луд. Затова вече не викам по площада. Викам в книгите си. Който има уши, ще чуе.
– А има ли надежда?
– Надежда има винаги. Но вече не е въпрос на революции, а на покаяние. Докато не разберем, че всички сме част от порока, няма да стигнем до светлината. Аз съм грешен, но се боря. България е моя майка. Ако ще да е мършава, ако ще да е кървяща – не я предавам. Но ми тежи, че народът ѝ я е предал.
Йоло Денев не е историческа реликва, а жива рана. Не е идеолог, а съвест. Не е клоун, както някои медии се опитаха да го представят, а пророк в пустинята на нацията. В думите му има пепел от погребани идеали и искра, която не гасне. И макар отчаян, в очите му проблясва онази лудост на вярата, която ни напомня, че народ без дух не е народ, а просто биомаса.