Евгени Минчев разкрива първото си запознанство с идола
Когато Емил Димитров и Евгени Минчев се запознават в Пазарджик през 1981 г., първият е кумир, а вторият дори още не е бил ватман. Това познанство прераства в приятелство, а по-късно, към 1983 г. Евгени се записва за ватмански курсове и става част от обкръжението му. Официално днешният пиар и продуцент обитава таванчето на Васил Андреев – автор на повечето песни на Емил и негов импресарио, но всъщност поделя времето си поравно на ул. „Ангел Кънчев” и вилата на Димитров в „Княжево”. Днес от всичко това се ражда уникална книга със спомени на Евгени за Емил. Такъв, какъвто го е видял през годините, в неговите възходи и недобри дни. Съвсем нормално, книгата е озаглавена „Моят Емил”. Корицата е решена в духа на Анди Уорхол, като всички снимки са черно-бели. Така, смята авторът, ще изпъкне още по-ярко личността на Емил, такъв, какъвто го познава. Книгата е изпъстрена с ярки моменти, които се редуват с мрак, тъга и сълзи. Десетки разкази със спомени, малки портрети на времето, в което са били заедно, до един нисък поклон над ковчега, изложен в Партийния дом през 2005 г.
Евгени не пропуска да въведе и Васил Андреев в четивото. Той му отдава значимото, защото намира, че неговият поетичен и импресарски гений не е оценен или поне достатъчно познат на публиката. Васил е автор на текстовете на „Моя страна”, „Арлекино”, „Когато отиваш там, при другия”, „Нашият сигнал” и повече от 300 други в репертоара на Емил. Подготвял е неговите концерти, контактувал е с медиите… Носил му е кебапчета и водка от ресторант „Танкист”. Всичко това през погледа на някогашния ватман е описано сърдечно и приятелски.
Евгени не спестява на читателя и моментите на певеца без перука, моментите, в които тъгува или препива. Това прави книгата автентична, защото, смята авторът, може да се пропуснат дискретни моменти, но не бива да се прекалява с обожествяването. Емил Димитров винаги е оценявал помощта на Евгени и го е наричал част от „придворните в кралство Княжево”. Минчев благодари на бизнесдамите, подкрепили издаването на книгата – Гергана Ташкова, Силвия Хрисимова-Шонлебе, нотариус Милена Георгиева, адвокат Биляна Тончева и др.
Специално за „Уикенд” лорд Минчев предоставя откъс от „Моят Емил”.
Пред хотел „Тракия” в Пазарджик бяха разлепени същите афиши, които имаше и в циганската махала, където живеех. Концерт на Емил в Младежкия дом – по социалистически модерна сграда с прилежаща към нея сладкарница и полуанглийски двор. Аз стоях на стъпалата пред хотела и очаквах да се запозная със своя идол, гледах трескаво кой влиза, кой излиза от автобуса, също облепен с афиши. Понеже не бях виждал звездата на живо, започнах да доближавам всеки музикант и да питам кой от всичките е Емил Димитров, а те ме отминаваха засмени,леко иронични и дългокоси.
И о, гръмотевици, и о, страшилище насред тихия спокоен град. Последен от автобуса се измъкна грамаден мъж със зачервено лице, потно теме, крещяща уста, бял чарлстон и огромен пръстен на показалеца. След като повика малко по „Синьо-белите”, както се казваше оркестърът, господинът ме огледа от глава до пети и започна с мен разговор, който ми се губи. Важната подробност беше, че аз се оказах вляво до него на масата в Младежкия дом и докато пиех чай, той се разпореждаше нещо по организацията. Само след 15 минути в сладкарницата, пременена като една огромна гримьорна, влезе Емил – сумиран взлом от пайети, парфюм и същия огромен пръстен с брилянти, само че с истинско жълто злато, докато на господина до мен беше с розово. Бях се запознал с Васил Андреев, създател и импресарио на Емил, автор на повечето му песни и вдъхновител за всякакви последващи лудости в живота и на двамата.
Роден в семейство на интелектуалци, Васил беше първоначално актьор, после автор на постановки и разбира се -знаменит пияница. Това усетих още първата ни вечер, когато голямата му уста ме лъхна на скара и бяло вино, смесено с газирана вода. „Гешпприц, мон амур. Шампанско за бедни, шери…”, обясни Васко, а дясната му ръка вече шаваше по крачола на едно от момчетата, което му донесе третата бутилка. Все още прав, Емил поиска да му бъда представен. Изглеждаше като посаден в обувките си, сякаш се олюляваше, а с пръстите си придърпваше перуката си надолу към ушите. Този тик се повтаряше всеки път от последващите ни срещи и аз бях много находчив да го имитирам между приятели. Възхитителен беше и навикът му да по-бутва със средния си пръст очилата, които по някаква причина винаги се връщаха в позиция отново да бъдат избутани от същия пръст.
Лицето на Емил сияеше, по кожата му върлуваше някаква магия, която не си обяснявах, заедно с движението на чертите му, сякаш имаше втори пласт, някаква безплътна облачност, която развиваше въображението ми. Оказа се пудра. Устните му блестяха на прожектора, който трябваше да го проследи до сцената. Магия… Докато му казвах името си, го целунах по устните. Емил не се дръпна, само ми направи забележка. „Никога не ме целувай, преди да изляза на сцената”. Много по-късно разбрах, че това е било, за да не се изхаби гланцът му за устни. Келнерът донесе третата бутилка бяло вино и поредната кана с газирана вода, преди Васко Андреев да се закандилка към сцената и да обяви Емил. Но в това кандилкане имаше нещо бляскаво, аристократично и мъжкарско. Сякаш един Лоурънс Оливие пресичаше провинциалния червен килим в един град, където манифестациите и радиоточката са градското забавление. Момчето, което Васко галеше по чатала с любопинствобутилка бяло вино и поредната кана с газирана вода, преди Васко Андреев да се закан-дилка към сцената и да обяви Емил. Но в това кан-дилкане имаше нещо бляскаво, аристократично и мъжкарско. Сякаш един Лоурънс Оливие пресичаше провинциалния червен килим в един град, където манифестациите и радиоточката са градското забавление. Момчето, което Васко галеше по чатала с любопитство, разглеждаше 20-левовата банкнота, оставена в дланта му.
„Другари и другарки – за вас пее Емил Димитров!”
Сякаш невидима подвижна пътека, ескалатор или някаква неземна сила приплъзнаха Емил към сцената, допреди малко дребен, свит, стеснителен, само след секунди той изпълни залата. Гласът му, както го нарече един френски вестник – подкупен и благ, тържествуваше. „Моя страна”, „Ако някога се срещнем непознати”, „Нашият сигнал”, „Арлекино” прочистиха въздуха, въведоха една очарователна поетичност и патетика, направиха зелените фикуси и филодендрони още по-ярки, а нааканите от мухи полилеи – още по-бляскави. Публиката ставаше на крака, викаше Емил на бис, а Васко Андреев сновеше между сцената и масата, защото никога не знаеше какво ще хрумне на звездата, както сам наричаше Емил.
След края на концерта последва чутовен скандал, направен също така деликатно, както и всяка тяхна песен. Онемях – кавгата беше за това, защо Андреев е оставил ежедневните очила на Емил със стъклото към покривката на масата. След това чух заветното „Водка, кола, лед”, което щях да чувам до смъртта му. Заветната поръчка бе изпълнена естествено от Васил, вече отнесен от своя винен апокалипсис, много по-зачервен и потен отпреди часове.
Влезе объркана организаторка с превързани с ластик банкноти и като гледаше стреснато между Емил и Васил попита кому да предаде хонорара. „Емиле-е-е-е-е-е-е, мангизите са тук!”, викна Андреев, при който вик всеки би се строполил в несвяст. Далеч по-дискретен от ексцентричния си импресарио и текстовик, певецът подписа една бланка и прибра в чантичката си пачка, каквато до момента не бях виждал. Странно защо нямам спомен Мариета да беше наблизо…
Младежът от Младежкия дом, който получи 20 кинта за погалване по чатала, беше изчезнал. Васко се върна от третото повръщане и с поглед колкото две луковици на лале ме поведе към хотела. „Ама, майка не ме пуска, ама трябва да се прибирам…” – молбите ми не бяха удовлетворени и аз се озовах на масата в служебното сепаре в ресторанта на хотела. Там ни очакваше Емил, още сърдит, че Андреев е поставил очилата му накриво и спореше с един сервитьор дали да си поръча омлета с праз лук или с кромид. На два стола разстояние седяха Ева и Нана – местните красавици, които мога днес да сравня с пазарджишкото копие на Парис Хилтън, без да са имали собствен хотел. Те си бяха поръчали пилешко по ловджийски, като на всички беше ясно, че те ще си платят сметката. Ами моята кой ще плати, мислех си, и си поръчах билков чай без мед, защото струваше 2 стотинки. Вече не знаех какво пия – чай ли, пот от челото на Васил ли, който се навеждаше ту над едното ми ухо, ту над чая ми, ту ме праскаше с яката си лапа по рамото, което тогава не разбирах като поведение.
Емил се развика, че няма да плаща сметката на някакви си там и Васил хукна да оправя нещата с управителя, който се кланяше като омекнал кламер и надничаше над преминаващите около него чинии. Озовах се в асансьора с Васил Андреев, който беше направил чудеса, за да убеди рецепционистката (същата, която ми поиска автограф след години), като й обясни, че съм местен журналист и трябва да ми предаде снимки на Емил. В това имаше нещо вярно, защото бях нещатен сътрудник на вестник „Септемврийско знаме” и пишех за странни неща, като млеконадоя в село Црънча.
Васил се озова в едно късо и не за ръста му талашитено легло, нещо като луксозен кашон, в което повлече и мен. Всичко, което си спомням от онази далечна 1981 г., е как си тръгнах олигавен от Васко с една негова снимка с автограф. Не посмях да погледна рецепционистката, която беше по-властна медийно от местния вестник и радиоточка. Не посмях да погледна и майка ми, защото часът минаваше 3 след полунощ, а очите ми издаваха изживявания, за които не исках тя да знае. „В печката има мусака”, беше всичко, което ми каза, преди да си легне.
Източник: в-к Уикенд