Кога журналистиката спира да бъде журналистика
Ще призная Петя Владимирова за журналист, когато…
…зададе един-единствен неудобен въпрос на Христо Иванов за майка му – оная от БАН, която въздишаше по Ахмед Доган, докато той строеше сараи, а тя – идеали. Когато я попита как така в един живот се събират и борбата с комунизма, и любовта към Доган, и уютното прошарено кресло в БАН.
Ще я призная, когато попита Иванов как точно семейството му се сдобива с имоти в Брюксел – градът, който явно е новият Банкя на „десните моралисти“.
Ще я призная, когато направи разследване за пуделите на Бойко Рашков – не онези с опашки, а живите му спомени от едно комунистическо минало на следовател, когато „истината“ се изтръгваше, не се търсеше.
Ще я призная, когато зададе въпрос към Асен Василев – как така всеки път, щом се появи на хоризонта, се случва „случка с изчезнали пари“ и „неправилни сметки“.
Ще я призная, когато дръзне да попита Иво Прокопиев не за свободата на словото, а за свободата да си построиш медийна империя с пари от приватизация и офшорки.
Ще я призная, когато попита Лена Бориславова за правната ѝ кариера в сянката на Киро и за публичната тайна, че всеки коридор, по който минава, остава покрит със следи от амбиции и лобизъм.
Ще я призная, когато попита Кирил Петков защо ни е срам, когато той се усмихва, и защо прилича повече на трейдър от Уолстрийт, отколкото на държавник.
До тогава – Петя Владимирова е просто острие. Не на истината. А на единия клан на мафията. Този, който в момента воюва с другия.
Като всеки „удобен журналист“, тя не търси истината – тя я разпределя. По партийна квота.
