Липсва ми София. Не тази, която днес смърди на пот, чалга и политически лозунги. А онази – старата, горда, шумна с култура и тиха с достойнство. Липсва ми площад „Славейков“, когато още миришеше на книги, а не на гевреци и злоба. Липсва ми булевард „Цар Освободител“, когато още не беше разделителна линия между палатки, озлобени гърли и пиянски протести.
С всеки изминал ден София се свива, изсъхва – като стара чешма, на която вече никой не пълни менци. Плочките ѝ, някога обрани от краката на влюбени и поети, днес се търкат от самосвалите на озлобена провинциалщина, завряла се тук с цялата си комплексираност. Навремето градинките ухаеха на липи, а сега – на „революция“ и урина. Някога старите кооперации красяха улиците с орнаменти и балкони, сега лежат разбити и забравени – заменени от фасадна демокрация с PVC-дограма и алкохол на промоция.
Къде е старата София? Къде са кафенетата, в които се говореше с уважение, а не се крещеше за „промяна“ между две бири? Къде са онези улици, които се миеха от дъжда, а не от сълзотворен газ? Къде е столицата на духа – онази, в която можеше да се роди поет, а не просто инфлуенсър с мегафон?
София не е протестен къмпинг. Не е вехт надпис на картонена табела. Не е амбразура за всяка неудовлетворена амбиция от Враца до Кочериново. София беше столица – на стил, на мълчание, на мисъл. Сега е хостел с отворени врати, в който всеки си мисли, че има право да се разкрещи, да разруши и да нарича това „глас“.
Аз не искам такава София. Аз искам онази – старата. С онзи мирис на стар театър и мастило, с онази тишина в неделните улици, с онзи поглед от „Кристал“ към Александър Невски, когато храмът още не беше фон за политически тикток.
Защото град, който забрави душата си, бързо намира съдбата си. И София вече е на ръба – между храм и хавра. И ми липсва. До болка.
