Всички около Сокола се хапят по устните от яд и се дерат с нокти по невидимите си политически рани. Не защото нещо им липсва, а защото навреме не заеха страната на Делян Пеевски. ДПС вече не може без него – това е факт. Но още по-интересното е, че България и политиката се оказаха, че могат прекрасно без Доган. Даже по-добре се чувстват.
Днешното АПС е сцена на разочарования, задкулисни интриги и хора, които отчаяно искат да се измъкнат от сянката на едно фалшиво величие. Обидата за Доган е двойна – не само че губи влияние, но и че някои от неговите най-близки съратници са готови да напуснат не само партията, а и цялата политика, заради него. Заради разбитите илюзии. Заради лъжите. Заради чувството, че са били употребени.
Атмосферата около бившата комрания в Сарая е мрачна. Там няма идеи, няма посока, няма вяра. Само отчаяние, гняв и прикрито презрение. Единственият, който със сигурност ще остане с Доган, е Рамадан Аталай. Макар че… и това вече не е сигурно.
Добре дошли в края на една епоха. Или в началото на чистилището.