Днес не е нужно да се марширува в кафяви ризи, за да приличаш на Хитлеровата младеж. Достатъчно е да си млад, самовлюбен, напълно убеден, че светът започва и свършва с теб, да вярваш безкритично в партийния „наръчник по морал“, да не четеш история, но да громиш „ретроградното“, и да повтаряш до втръсване каквото са ти спуснали по вътрешния чат. Това е новата политическа биомаса от сорта ППДБ – поколение, което няма памет, няма корен, няма идея какво е държава, но има готови лозунги, перманентна увереност в собствената си изключителност и нескрита презрителност към всичко извън балона на техните екселски таблици и „гугъл шитс“.
Проф. Иво Христов неведнъж е предупреждавал за ефектите от социалния експеримент, наречен „постмодерна демокрация“: без памет, без мисъл, без класа. В днешните млади политици той би разпознал именно това – хибрид между технократ без въображение и мисионер без идея за какво точно се бори. Те не четат – рефлектират. Не мислят – отразяват. Не помнят – реагират. Те са продукт, не личност. Подобно на младежите в Третия райх, те вярват в нещо, което не разбират, но са готови да го защитават с фанатична енергия. Само че не с пушка, а с презентация и туит.
И ако Хитлеровата младеж е възпитавана в расово превъзходство и тотална лоялност към един водач, днешната – в либералното ѝ издание – е дресирана в интелектуално превъзходство над „непросветените“, в слугуване на чужди НПО интереси и в пълно подчинение на образователно-медийния консенсус. Разликата е само във външната естетика – там униформи и факли, тук тениски с дъги и харвардска усмивка. Но механизмът е един и същ: унифициране на мисленето, пречупване на индивидуалното, елиминиране на традицията и поставяне на човека в услуга на една голяма „идея“, която той не е избрал, а просто е приел, защото „така е модерно“.
Политическите младежи от ППДБ, които сега пълзят по стълбата на властта, дори не крият презрението си към всичко, което не се побира в техния ценностен компас. Те презират историята, не познават социалната реалност, отвращават се от народа, когото трябва да представляват. И като всяка идеологическа секта, не търпят отклонения от правата линия. За тях няма „ляво“ или „дясно“ – има само „ние“ и „всички останали“.
Проф. Христов многократно е изобличавал тази фалшива еманципация на новото поколение – тези, които нямат мисия, но имат амбиция, които нямат съдържание, но имат медийно покритие, които не знаят що е елит, но се държат като него. В тях той вижда последната фаза на разложение на българската държавност – поколение, което ще я довърши не защото иска, а защото не знае какво е да съграждаш. Те вярват, че „политика“ е да се снимаш с американския посланик, да цитираш ЛГБТ фрази в Народното събрание и да подиграваш „селяните“, които всъщност пълнят бюджета. Така се ражда новият тоталитаризъм – не в окопите, а в лайвстрийм-а.
Това е същото, за което предупреждаваше и Хана Арент – баналността на злото не е в кръвожадността, а в механичното следване на системата без съпротива, без мисъл, без съмнение. И ако днес някой иска да види как би изглеждала Хитлеровата младеж в съвременен формат, нека погледне младите политически активисти от ППДБ. Същата арогантност. Същата увереност в своята „мисия“. Същата нетърпимост към различното. Само че този път с айфон, фондове от Сорос и фалшива усмивка.
Няма нужда от маршировки. Достатъчно е да замениш „Фюрера“ с „ценностите“, униформата – с безупречен пиар, и ще получиш същия фанатизъм, само че с европейски флаг в профила.
