Седем часа вечерта. Белгийското небе е сиво и мълчаливо, но в малкия апартамент на Валентин Бонев има светлина. Там, сред книги, икони и детски снимки, звучи гласът на човек, който някога е прочел в медицински документ, че е мъртъв. Точно така – с име, ЕГН, точен час на „смъртта“ и дори протокол от… аутопсия, извършена три дни по-рано. И не, това не е някаква зловеща шега или сюжет на евтин сериал. Това е България. Това е реалната, болезнена и абсурдна съдба на един мъж, който оцеля напук на системата. Оцеля не защото тя го спаси, а въпреки нея. И го направи заради един чифт детски очи – на осемгодишния му тогава син Валентино, който всяка вечер го питал: „Тате, ще умреш ли?“.
„Тогава не можех да му кажа нищо. Само го прегръщах. А вътре в мен се водеше война – с болестта, с отчаянието, със страха. Но най-вече – с бездушието. Бях диагностициран с рак, нуждаех се от животоспасяваща операция. Вместо надежда, ми дадоха смъртен акт! Разбирате ли?!“ – казва Валентин с глас, който редува треперене и ярост. „Държах в ръцете си документ, че съм починал на 26 януари, а аутопсията била направена на… 23-ти. Все едно някой там – някой чиновник с печат в ръка – е пуснал шаблон, а после е забравил, че става дума за човек. Не за формуляр!“
След този момент животът му се променя напълно. Решава, че няма да умира в държава, която го е убила по документи. Дарителска кампания, молби, отчаяние. Помощта идва – от хората, не от институциите. И така Валентин стига до болница в Брюксел. Белгийски лекари го приемат, лекуват, оперират. Дават му нов шанс. А синът му вече има баща, който се прибира от преглед, а не от гроба.
„Питах един лекар тук в Белгия колко струва здравната им система. Той ми отговори: „Колкото струва животът ти.“ А в България струва колкото печатът на сгрешен протокол… Аз не обвинявам лекари. Обвинявам системата. Обвинявам мъртвата бюрокрация, която едва не ме отнесе с едно копие, подпис и параф.“
Но най-страшното, казва Валентин, не била болестта. „Най-страшното беше погледът на сина ми. В него имаше ужас, който не искам да виждам никога повече. Затова се борих. Затова оцелявах ден след ден. С рак в тялото, но с любов в сърцето. Той беше причината да остана жив. Не заради мен. Заради него. Обещах му: „Тате няма да умре“. И устоях. Защото думата на един баща е по-силна от всяка диагноза.“
Сега Валентин работи, учи, живее. Говори с топлота за Бог, за музиката, за вярата. А синът му иска да стане юрист – за да се бори с корупцията. „Пита ме: „Ако някой те беше защитил тогава, нямаше ли да ти дадат правилен документ?“ Да, нямаше. Но никой не го направи. Никой не пое вина. Никой не каза: „Извинявай“. И знаете ли какво? Аз им прощавам. Не защото не боли. А защото вече не могат да ме убият. Аз съм жив. Истински. За сина ми. За себе си. За всички, които още вярват, че в тази държава животът трябва да има стойност.“
Тишина. Отсреща се чува детски смях. Валентино е вече на 17. „Кажи чао на журналиста, маме!“. „Чао!“, извиква момчето. Валентин се усмихва и затваря лаптопа. Смъртният акт още стои в чекмеджето му. Не заради злоба. А като доказателство. Че е възможно да се върнеш. Че е възможно да надживееш абсурда. И да победиш – когато имаш защо.
Материал на „Дейли Прес“. Публикуваме историята първи с благословията на Валентин Бонев – човекът, когото системата погреба на хартия, но животът върна на сина му.
