Днес Бойко Борисов разби на пух и прах фасадата на „независимата журналистика“ у нас с един-единствен въпрос:
„Това питане в обществен интерес ли е, или в интерес на ПП?“
Не – не каза името на Иво Прокопиев. Не е нужно. Всички знаят, че ПП и Прокопиев са като два края на една и съща жица: токът на интересите тече в двете посоки. Когато журналист от „независима“ медия, гравитираща около „Капитал“, задава въпрос, често той е толкова „случайно“ съвпадащ с линията на ПП, че изглежда писан в партийния им пресцентър.
Но проблемът не е само в тази конкретна журналистка – проблемът е в целия модел. В ситуация, в която частни медии с претенции за морален монопол обслужват политически формации, които им гарантират закрила, субсидии, грантове, достъп до власт, а понякога и до съдебна протекция.
Какво става, когато журналистиката се превърне в филиал на политическа партия? Когато въпросите са зададени не в търсене на истина, а с цел атака? Когато водещите разследвания винаги „удобно“ заобикалят кръга Капитал, тъй като са вътрешни хора? Отговорът е ясен: това вече не е журналистика. Това е пиар с диктофон.
Етичният кодекс на медиите изисква независимост, почтеност, и служба на обществения интерес. Но когато медиен служител пита в интерес на партията, която защитава интересите на собственика на медията — как го наричаме това? Свобода на словото? Или подмяна на смисъла?
Иво Прокопиев ли служи на ПП, или ПП служи на Иво Прокопиев – това вече дори не е релевантно. Защото в този съюз няма журналистика, има властови механизъм, който използва медиите като бухалка, а аудиторията – като фон.
Днес Борисов просто каза това, което мнозина си мислят:
Когато репортерът изглежда като активист, а въпросите звучат като партийни лозунги, журналистиката умира.
И не, това не е атака срещу свободата на медиите. Това е зов за нейното спасяване.
