Когато професорът по физикохимия Николай Денков се върна на политическата сцена като „новото лице“ на промяната, в парламентарните кулоари се чу тихо, но болезнено познато скърцане – това беше шумът от пренареждането на същите стари мебели. Европейската преса би го описала с елегантна ирония: не можеш да основеш бутиков салон за етика, ако персоналът ти идва от същия дългогодишен кабаре. В българския народен превод посланието е ясно: със стари музи не се прави нов бардак.
Денков се озовава в ролята на министерски Флешбек с удивителна честота. През 2014–2016 г. той беше заместник-министър в екипа на Меглена Кунева (кабинет „Борисов 2“). Тогава ГЕРБ държеше юздите на изпълнителната власт; днес същата партия е зад кулисите, но дърпа конците на т.нар. „ротационно“ управление. Денков твърди, че е „винаги експерт, никога партиен кадър“. Абсолютистка претенция, която звучи добре до момента, в който си припомним, че се подписваш под всеки държавен акт, иницииран от съответния премиер.
Политическата му траектория прилича на онази скитаща търговска каравана, която разпъва сергия ту пред либералите, ту пред консерваторите, а междувременно продава едни и същи сувенири: европрограми, стратегии за „модернизация“, обещания за STEM чудеса. На хартия изглежда впечатляващо; в реалността университетите продължават да се давят в демографска пустош, а българската наука – в хроничен недофинанс.
Днес обществото наблюдава кабаре на рециклираните експерти. Денков е премиер по формула, която постига същото, което Борисов години наред овладяваше сам: удобно мнозинство без реална политическа альтернатива. Разликата е само в сменената фасада – обещания за „евро‐атлантическа морална ревизия“ вместо познатото „стабилност, стабилност, стабилност“.
Защо метафората с „музите“ е толкова премерена и жестока едновременно? Защото тук не става дума за морално паническо махало, а за принцип на политическата термодинамика: ако в системата инжектираш енергия, произведена от стари зависимости, крайният резултат е същата ентропия, само че в по-лъскава опаковка. Денков обещава „реформи в дълбочина“, но вече сме гледали този трейлър: започва с увертюра за единни критерии, минава през комисии за „просветен надзор“ и приключва с бюджетен компромис, одобрен от същата стара коалиционна аритметика.
Най-големият парадокс е, че днешната „промяна“ разчита именно на своята оаполучена биография като доказателство за компетентност. Показният академичен CV служи за алиби, когато трябва да се обясни защо една и съща фигура може да бъде едновременно реформатор и съучастник в статуквото. В германски дневник това би се превърнало в заглавие от типа: „Der Pendler zwischen den Palästen“ – Пътешественикът между дворците.
Не е ли време публиката да спре да аплодира?
Колкото повече Денков – и подобни нему професионални номади – настояват, че са „аварийни техници“ в служба на държавата, толкова по-очевидно става, че са част от самата инфраструктура, която се нуждае от ремонт. Да, със стари музи можеш да напишеш нова ария, но оркестърът продължава да свири по същите ноти. И когато прожекторите изгаснат, ще открием, че бардакът е просто пребоядисан.
А България – страната с най-бързо топящото се население и най-ниските резултати по PISA в ЕС – няма повече време за театър със сменяеми декори. Ако искаме истински нов дневен ред, трябва да поканим не стари музиканти в нов салон, а нова партитура, написана от хора, които не са репетирали зад кулисите на всички досегашни премиери.
Следващият ход е на избирателя. Докато той продължава да аплодира преродения стар кастинг, България ще стои на опашката пред европейската сцена – с букет от забравени реформи и билет за поредното представление „Рестарт“.
Спокойно, казват ни: това е динамична коалиционна архитектура.
По-скоро ‒ същият бардак, само табелата над вратата свети в по-LED-бял цвят.
