Лагерът „Белене” е най- срамното петно в българската съвременна история. Този режим беше осъден със закон от парламента като престъпен. Символът на престъпността, нарушаването на основните човешки права и моралната разруха на едно общество. Това название заслужава концлагерът „Белене“ на остров Персин, защото жестокостта в концлагера, а това е моделът на всеки комунистически концлагер, е присъща само на човешкото същество, на никое друго!
7000 знака. Толкова максимално е стандартната норма за един текст. Хората днес не искат да четат дълги текстове. Колкото по-кратко, толкова по-добре. Цак-цак.
Но как се побират на две страници 15 000 съдби на хора, преминали през лагера на остров Персин (Белене)? Как се разказва, ей така набързо, за терора, страданията, униженията, насилието там от 1949 до 1987 година? Как толкова накратко за тези години, които така и не преосмислихме като общество, като държава, като народ? А че имахме време – имахме. Много даже. Пресметнете сами.
На пръв поглед, дунавският остров Персин е райско кътче – там има редки птици и девствена природа. Но за най-малко 15 000 души той е бил истински ад. Те са били интернирани в лагера „Белене“ между 1949-1987 (с прекъсвания). Защото са били земеделци, духовници, критици на режима, анархисти или просто млади хора, които са носели западни дрехи. За комунистическия режим те са били вредители, паразити, хлебарки или просто заплаха. В лагера те са живеели в нечовешки условия, били са подложени на тежък труд, насилие и унижения. Най-големият бич обаче бил гладът – ако си изпълнят неизпълнимите норми, получавали по около 150 грама храна. Много от тях не излизат живи.
„Белене“ не е нито първият, нито последният комунистически концлагер, но той съществува много по-дълго от всички останали, от 1949 до 1987 година почти без прекъсване. Географското разположение на този остров, откъснат от България от мощните води на Дунав, дава видимост на преживяното от няколко поколения лагеристи чувство, че си изтръгнат от родината, че си отписан от света на живите. Самата комунистическа власт до своя край целенасочено използва името „Белене“ като заплашителен символ.
Тъмните финансови потоци на „Фонд затворно дело“: Кой печели от труда на затворниците?
Днес цялата територия се стопанисва от Правосъдното министерство, както и от Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ (ДП „ФЗД“). ДП „Фонд затворно дело“ е юридическо лице със седалище в София и териториални поделения в затворите в страната. Основната му цел е превъзпитанието и поправянето на лишените от свобода, като приобщаването им към обществото е с приоритет пред икономическите и финансовите задачи. Предприятието има пълна финансова самостоятелност и стопанисва търговските обекти в местата за лишаване от свобода. Организация и структура: Предприятието е държавна собственост и е юридическо лице, което означава, че има право да сключва договори, да притежава имущество и да отговаря за своите задължения. Има централно управление в София и клонове във всеки затвор в страната. Основна дейност: Основната цел е да осигури условия за ресоциализация на лишените от свобода.
Това включва предоставяне на възможности за труд, обучение и други дейности, които да помогнат на затворниците да се подготвят за живота след освобождаването си. Икономическа дейност: Предприятието стопанисва търговските обекти в затворите, като продава хранителни и нехранителни стоки на лишените от свобода. Освен това, фондът набира доставчици за извършване на допълнителни доставки за търговските обекти. Финансова самостоятелност: Предприятието има право да управлява собствените си финанси и да набира средства чрез различни дейности, като стопанисване на търговските обекти и други търговски дейности.
Връзка със затворите: ДП „Фонд затворно дело“ е тясно свързано със затворите в страната и работи в тясно сътрудничество с тях, за да осигури условия за ресоциализация на лишените от свобода.
Основните дейности на ДП „ФЗД“ са: строително-ремонтна дейност; животновъдство и растениевъдство; металообработване; мебелно производство; шивашко производство; производство на PVC дограма; плетене на мебели и изделия от ракита; дървообработване; керамично производство; промишлени услуги; търговска дейност; предоставяне на лишени от свобода за полагане на труд.
Според информацията, ако имат квалификация, затворниците получават 45%, ако нямат – 40% от минималната работна заплата. Около 1000 затворници работят в държавното предприятие. В Стара Загора произвеждат ПВЦ дограма и мебели, в Ловеч – дюшеци, а в Бобов дол – метални мрежи. В Белене пък обработват над 12 хил. дка царевица и маслодаен слънчоглед.
Почти цялата продукция уж е предназначена за нуждите на затворите у нас. Истинският скандал обаче е в непрозрачността.
ДП „Фонд затворно дело“ е финансово самостоятелно. Това означава, че генерира огромни приходи от всички тези дейности – от продажба на продукция до стопанисване на лавки. Къде отиват всички тези средства? Твърди се, че реализираните приходи от дейността се влагат за подобряване на условията в местата за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода – основни ремонти, закупени охранителни и технически съоръжения, системи за видеонаблюдение, други активи, техника и текущи материали и консумативи.
Но когато става дума за публични пари и държавно предприятие, чиято цел е „превъзпитанието“, а не печалбата, липсата на адекватна публична отчетност е скандална. Дават ли се изобщо възнаграждения на затворниците, или тези 40-45% от минималната заплата са по-скоро фикция, покриваща една система на труд, която поразително напомня на експлоатация?
Въпреки че ДП „ФЗД“ публикува годишни финансови отчети в Търговския регистър, достъпът до детайлна информация за разпределението на приходите, особено по отношение на възнагражденията за затворниците и конкретните разходи за „подобряване на условията“, липсва.
Кой контролира тези парични потоци? Има ли реални, независими проверки, които да гарантират, че няма злоупотреби и че затворниците не са просто евтина работна ръка, генерираща печалби за Фонда?
Наскоро, през март 2025 г., правосъдният министър разпореди проверки във „Фонд затворно дело“. Това е стъпка в правилната посока, но не е достатъчно. Системата за контрол изглежда се осъществява по-скоро постфактум, а не като постоянен, прозрачен и превантивен механизъм. От 2018 г. министърът на правосъдието упражнява последващ, а не предварителен контрол над действията на Управителния съвет на Фонда. Това отслабва възможностите за навременна намеса и оставя поле за интерпретации и потенциални злоупотреби.
Историята на Белене ни учи на бдителност. Тя ни напомня, че утопичните идеи, макар и с благородни цели, могат да доведат до най-големите жестокости и несправедливости. Днес, когато затворът в Белене и останалите в страната се управляват от институции, които претендират да ресоциализират, трябва да зададем критичния въпрос: Дали тази „утопия“ за поправяне не крие под повърхността си експлоатация, която, макар и законна, продължава да унижава човешкото достойнство и да обрича на бедност, вместо да дава шанс за ново начало?
Обществото е длъжно да следи внимателно и да изисква пълна прозрачност, за да гарантира, че уроците от Белене са наистина научени и че никога повече човешката съдба няма да бъде пожертвана в името на каквато и да е система или непрозрачен фонд.
