В дълбините на Рила планина, където мъглите прегръщат вековните борове, а реките шепнат древни истини, се крие едно забравено чудо — огромно скално лице на мъж, изваяно сякаш от самите богове, надвиснало над буен рилски поток. Наричат го Женихът на Марица — пазителят, свидетелят, прокълнатият.
Скритият страж на река Ибър
На пръв поглед — просто природна формация, висока около 5 метра и широка 3, с ясно очертани очи, нос, вежди и устни, изникваща от скалите по коритото на река Ибър. Но онзи, който я види със сърце, а не с очи, ще усети нещо повече — тежестта на забравена клетва, на заклинание, прорязало планината преди векове.
Легендата за Каменния младоженец
По преданието, предавано шепнешком из Радуил, в древността, когато Марица все още носела името Хеброс, в подножието на снежния връх живеела жрица на реките, на име Мара, потомка на самодивите от рилските долини. Красотата ѝ била не от този свят, а гласът ѝ можел да усмири дори най-буйния поток. В Мара се влюбил човек от далечна земя — тъмен странник с познание за звезди, руни и заклинания. Той ѝ предложил злато, царства и вечна младост. Но тя го отхвърлила — сърцето ѝ било вече отредено на реката. Тогава, в нощ на кръвна луна, странникът проклел себе си и земята, на която Мара танцувала босонога.
„Ако не си моя в живота — ще бъда камък до теб в смъртта“, казал. И сам се превърнал в скала — Женихът, застинал завинаги в поглед към водите, които Мара някога обичала.
Пророчеството на Евлия Челеби
Когато през XVII в. османският пътешественик Евлия Челеби стига до Радуил, той не просто описва реката. В писмата си до султана той оставя следа от нещо повече — прозрение:
„Мисля, че ако Аллах реши да слезе на земята някога, то той ще се появи оттам…“ Някои историци подозират, че Челеби е бил посветен в мистичното братство на мюсюлманските дервиши-пътешественици, и че е разчел знаци около скалата, невидими за обикновените хора.
Така наречената Глава на Жениха не е просто камък — тя е портал, печат, затварящ силата на неосъществена любов, магия и древна вода.
Камъкът, който наблюдава
Местните твърдят, че ако посетиш Жениха при изгрев или пълнолуние, ще чуеш свистене в ушите — не от вятъра, а от гласовете на реката, които носят името на Мара. Казват, че очите на скалата блещукат със зелени отблясъци, ако си зададеш въпрос, на който не искаш да чуеш отговора. Някои носят цветя, други оставят монети. Но никой не смее да преспи там.
Последната вода на Мара
Според най-старата версия на легендата, когато Мара разбрала какво е сторил младоженецът, тя се вляла в реката — не със смърт, а с преход към вечно движение. Тялото ѝ станало извор, а душата ѝ — шепотът, който всяка нощ измива каменния му поглед. Оттогава, Ибър и Марица текат заедно — реката и скалата, тя в движение, той във вечност. Ако се озовете някога в околностите на село Радуил, погледнете към скалата. Ако усетите трепет в гърдите, не се плашете — може би Мара ви е познала. Или Женихът още ви чака…
