Финансирана литература с антинационални внушения се разпространява под прикритието на „съвременно образование“. Примерът от българска гимназия повдига въпроси за ролята на фондации и грантови структури в културната политика в училищата.
Фотография, изпратена до „Дейли Прес“, показва ученичка, наградена с грамота за отличен успех и активност в училищния живот. Наред с грамотата, тя получава и екземпляр от романа „РАНА“ на Захари Карабашлиев. Книгата, издадена от „Сиела“, е част от съвременния литературен канон, активно промотиран от среди, свързани с фондации като „Америка за България“.
Случаят повдига въпроси: по какви критерии български училища избират каква литература да връчват като награда? Дали става дума за целенасочена културна политика, в която „наградената книга“ не е просто жест, а част от стратегия за влияние върху младото поколение?
Захари Карабашлиев е фигура, която неведнъж е попадала в центъра на спорове относно ролята на писателя в общественото възпитание. Освен като писател, той е и директор на издателство „Сиела“ – едно от водещите частни издателства в страната, което от години поддържа трайни връзки с неправителствения сектор, особено с проекти, финансирани от „Америка за България“. В публичното пространство многократно са отправяни критики, че издателството и свързаните с него автори формират елит, близък до определени политически и ценностни среди.
Романът „РАНА“, сам по себе си, е мрачен, песимистичен, носещ тежки теми, често без катарзис. Подобна литература, поставена в ръцете на ученици като награда, не може да бъде възприета като неутрално културно събитие. Педагози и психолози коментират, че подобни текстове при деца и младежи в тийнейджърска възраст могат да отключат тревожност, отчуждение и емоционална нестабилност.
Заменя ли се българската класика с идеологически подбрана „съвременност“? Защо вместо национални автори, свързани с възрожденския дух, се поощрява литература, която описва разпада, самотата и липсата на морален ориентир? И най-важното – кой взема това решение?
Не е ясно дали става дума за единичен случай или за по-широка практика. Възможно е раздаването на „РАНА“ да е част от дарителска програма, в която издателства или фондации предоставят книги на училища. Ако това е така, въпросът придобива институционален мащаб – има ли Министерството на образованието механизъм за контрол върху дарената литература?
Случаят повдига и още един неизбежен въпрос: дали част от популярността и тиражите на определени съвременни автори не се дължи именно на такива скрити механизми – задължителни четива, наградни комплекти, събития под егидата на определени структури?
Когато изборът на награда престане да бъде неутрален, той се превръща в инструмент. А когато този инструмент оформя съзнанието на подрастващите, тогава вече говорим не за културна политика, а за културно инженерство.