Времената не изискват куртоазия. Изискват истина. А Диана Русинова я казва с гласа на човек, който е гледал смъртта в очите не веднъж. Не в личен план, а по пътищата на България – онези кървави артерии, по които ежедневно изтича живота на невинни хора. Тя не е просто експерт. Не е просто дама с тежка репутация и остър език. Тя е човек, който от години вика в пустинята на институциите. Вика за живот. Срещаме се с нея в онзи ден, в който една поредна катастрофа отнема две млади сърца. А тя е отново на терен. С каска, жилетка и гняв.
– Г-жо Русинова, от години се борите за пътна безопасност. Не Ви ли умори тази битка?
– Умори ме. Но не мога да спра. Защото докато аз говоря с вас, някъде някой умира на пътя. И този някой можеше да е моето дете, вашето дете, наш близък. България губи цял един град всяко десетилетие от катастрофи. И няма глас. Няма справедливост. А аз… аз просто вече не мога да се правя, че това не ме засяга.
– Какво Ви ядосва най-много?
– Бездушието. Студенината на системата. Когато подам сигнал, и получа мълчание. Когато покажем, че даден път е с недостатъчно сцепление, и вместо действия получим подигравка. Когато някой чиновник каже: „То така си е било винаги“. Не! Не така трябва да бъде. Децата ни не са статистика. И ако трябва да се карам с министри, ако трябва да вляза в АПИ и сама да си измеря асфалта – ще го направя.
– Приемате ли, че сте се превърнала в обществен враг №1 за някои хора?
– Разбира се. Няма как да не дразниш онези, които печелят от мълчанието. Казвала съм го и пак ще го кажа – България не е бедна държава. Тя е бедно управлявана. И когато кажеш истината – за лошите ремонти, за фалшивите надзори, за купените дипломи – ставаш неудобен. Но мен това не ме плаши. Страх ме е от бездействието.
– Ако Ви предложат реална власт – бихте ли приели?
– Ако това ще спаси човешки животи – да. Не ме интересува заплата, кабинет, престиж. Ако мога да направя така, че един баща да не губи дъщеря си в онзи ад край Своге или Княжево – ще приема. Но само ако имам реална власт да променям. Не да ставам фасада.
– Какво бихте казали на онзи родител, който е загубил детето си заради дупка на пътя?
– Бих го прегърнала. И бих му казала, че неговата болка е моя болка. Аз нося снимки на тези деца в чантата си. Гледам ги всяка вечер. И си обещавам – няма да се откажа. Заради тях. Заради живота.
Интервюто ни завършва без последен въпрос. Защото Диана Русинова изведнъж млъква. Очите ѝ се пълнят със сълзи. Не от слабост. От онова човешко страдание, което не търпи микрофони и заглавия. Тя не иска да бъде политик. Не търси светлина.
Просто иска един-единствен ден, в който новините да не започват с: „Катастрофа уби…“. И докато този ден не дойде – Диана Русинова ще продължава да вика.
В тъмното. В калта. В безразличието. Защото някой трябва.
