В подножието на Люлин планина, скрита сред вековни борове, някога се издигаше една от най-пазените сгради в България – правителствената резиденция в Банкя. Построена за нуждите на Тодор Живков, тя поглъща милиони левове народна пара, за да осигури удобствата на най-висшата власт. Басейн с минерална вода, киносалон, луксозни зали, мраморни фоайета – нищо не липсваше.

Днес от този разкош няма и следа. Сградата тъне в пълна разруха. Изпочупени прозорци зеят като рани, стените са обрасли с мъх и графити, покривът тече, а металните части отдавна са изнесени от иманяри. Дворът е буренясал, фонтаните са пълни с кал.

„Преди десетина години още имаше охрана, но после изчезна и всичко бе оставено на произвола“ – казва местен жител, който помни времената, когато районът беше затворена зона.

Собствеността е държавна – между Областната администрация и Министерството на културата. Но решения липсват, докато младите архитекти от фондация „Afterpast“ предлагат проект за възстановяване. Идеята е амбициозна: балнео зона, културен център, зали за работа и събития. Цената – 20 милиона евро, със срок за изпълнение пет години.

Резиденцията не е обявена за недвижима културна ценност. Това дава повод на местните да се страхуват, че може да бъде продадена на частни инвеститори и превърната в поредния лъскав комплекс за избрани.

А междувременно призракът на миналото стои там – изоставен, обрулен и мълчалив. И напомня, че не само сградите, но и държавата може да бъде разрушена, ако я оставим без грижа.

Това, което днес виждаме в Банкя, не е просто рушаща се сграда. Това е паметник на безстопанствеността, символ на държавата, която първо харчи до стотинка от джоба на народа, а после изоставя готовите обекти да гният. Ако някой частник беше оставил така имот за милиони, отдавна щеше да бъде обявен за враг на обществото. Когато го прави държавата – всички мълчат.

Тук не става дума за любов или омраза към Живков и времето му. Става дума за отношение към собствеността на всички ни. Днес рушим резиденцията, утре ще рушим училището, после болницата. И когато и последната тухла падне, ще се чудим защо младите бягат, а старите се затварят вкъщи. Това е въпрос, на който властта дължи отговор – и то не с думи, а с дела.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук