На пръв поглед няма какво да свързва харвардския икономист Кирил Петков с актьора, превърнал се във военен лидер – Володимир Зеленски. Различна биография, различна държава, различна съдба. Но при по-внимателно вглеждане моделът е тревожно сходен. И в Украйна, и в България на сцената излизат „новите лица“, обещаващи морал, борба с корупцията и „промяна на системата“. Резултатът? Централизация, морална пропаганда, липса на стратегическа икономическа мисъл и слепа геополитическа зависимост от Запада.

Зеленски стана известен с образа си на обикновен човек, който става президент в сериала „Слуга на народа“. Кирил Петков, макар да не е актьор, използва същата реторика – той не е политик, а „почтен човек, дошъл да свърши работа“. Общото? И двамата се качиха на гърба на общественото разочарование. И двамата не предложиха идеология, а морална емоция. И двамата казаха: „Системата е гнила, аз съм решението“. Но моралът, превърнат в политическа доктрина, често води не към реформи, а към нетърпимост към инакомислието.

Както Зеленски доведе в президентството приятели от телевизията си, така и Петков изгражда екип от близки, доверени, но често некомпетентни фигури. Резултатът е институционална слабост и хаотично управление. Когато министър на енергетиката в криза казва, че „не разбира от газ, но се учи бързо“, това е показателно.

Зеленски обяви антикорупционна реформа, но разпусна Конституционния съд и овладя прокуратурата. Петков и ПП също обещаха съдебна реформа, но под това се криеше желание за контрол над ВСС и главния прокурор. Показателно е изказването на Петков: „Не трябва да има независими институции, които да блокират добрите намерения на правителството“ (интервю в Нова телевизия, март 2022).

Зеленски превърна членството в НАТО и ЕС в абсолют, въпреки че за Украйна това означаваше директна конфронтация с Русия. Петков и ПП също водят външна политика без гъвкавост, базирана на слепо евроатлантическо подчинение, дори в ущърб на националния интерес. Пример: изгонването на 70 руски дипломати без достатъчно доказателства и политическа оценка на риска – най-мащабният дипломатически акт в ЕС, при това еднолично взет.

Украйна оцелява с помощи. България под ПП увеличи дълга, натрупа дефицити без реформи и се осланяше на „евросредства“, без активна индустриална политика. Кирил Петков цитираше често „прозрачност и доверие“, но отстъпваше пред корпоративни интереси и не реформира ключови сектори като енергетика, земеделие, транспорт.

В Украйна Зеленски може да се оправдае с война. В България обаче ПП нямаше подобно алиби, но управляваше по сходен начин: чрез лозунги, емоции и демонтаж на институции. И в двата случая обществото получава морална пропаганда, но не и структурна промяна.

Управлението на ПП не е по-малко опасно от това на Зеленски – просто липсва бомбардировката. Но бомбите върху институционалността, икономиката и правовата държава могат да бъдат също толкова разрушителни в дългосрочен план. Зеленски и Петков са част от едно и също политическо явление: „нови лидери на доверие“, които предлагат морал вместо стратегия и съпротива вместо управление. Разликата е, че в Украйна падат ракети – в България падат очаквания.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук