Августовските вечери в Несебър имат своята магия. Въздухът е наситен със сол и глъчка от туристи, но когато слънцето тръгне да се скрива, всичко се променя. Светът сякаш притихва, а златният час оцветява морето в медно и синьо. Там, в любимия си ресторант „Кипарис“, Кристина Патрашкова застава до прозореца. В ръката – чаша бяло вино. На лицето – усмивка, която носи както топлината на лятото, така и предчувствието за края му.
„Още е топло, още е лято… Но май вече идва време да събираме багажи. Скоро над нас ще кръжи първото щърково лято“ – споделя тя, връщайки ни към редовете на Валери Петров. И докато морето отвън се разбунва леко, мислите й отиват далеч отвъд хоризонта. До Ню Йорк. До Париж. До онази икона на свободата, която милиони хора разпознават от пръв поглед.
Статуята на свободата – дело на френския скулптор Фредерик Огюст Бартолди, с конструкция на гения Густав Айфел – е подарък от Франция за Америка. За мнозина тя е просто монумент. За Патрашкова – символ. Символ, че свободата не е даденост, а цел. Че пътят към нея винаги минава през вдъхновението и изкуството. Тя не забравя и за онова копие на статуята, което се извисява в Musée d’Orsay в Париж – изработено от самия Бартолди, като своеобразно напомняне, че всяка свобода има своята история и своето отражение.
На следващия ден сцената се пренася на плажа. Слънцето пече безмилостно, пясъкът е горещ, но усмивките са широки. Патрашкова е в бяла рокля с цветна бродерия, плетена чанта и сандали. До нея – приятелка в черно, с която споделя жегата, смеха и летния ден. Двете вървят по дървената алея към морето. В един момент Кристина вдига ръка и сочи часовниковата кула – жест, който сякаш казва: „Времето тече, но това лято искаме да го спрем.“
Морето, Несебър, спомените, цитатите на Валери Петров и сенките на Айфел – всичко се вплита в един кадър на август. Този кадър не е просто снимка за спомен. Той е малка история за това как един човек може да бъде на брега на Черно море и едновременно в мислите си да крачи по кейовете на Ню Йорк или по мостовете на Сена.
За Кристина Патрашкова свободата не е само дума в заглавие на паметник. Тя е състояние на духа. И в тези няколко дни в Несебър тя я живее – с вкус на сол, аромат на бяло вино и светлина, която остава дълго след като залезът си е отишъл.
А за онези, които я познават само като острото перо на българската журналистика, тези кадри от морето ще бъдат изненада. Защото, както се оказва, зад силната дума понякога стои и жена, която просто иска да се смее на плажа, да цитира поети и да мечтае за Париж – дори когато е в Несебър.
