В България има едно уникално природно явление, по-рядко и от розовия пеликан край Белене – „добрият олигарх“. Той се казва Иво Прокопиев и е нещо като панда под закрилата на WWF. Гушка го интелигенцията, кърми го Брюксел, милва го медиен анализатор, а НПО-та му носят тревица от Америка.
Някога, в не толкова далечното минало, негови „екологични“ фондации прибираха пари от европейски програми, за да броят водните кончета по Дунав. Сигурно сега същите фондации броят и „независимите“ журналисти, които ръкопляскат на всяка негова сделка, докато броят собствените си хонорари от същите тия фондации.
„Хубавите“ афери не миришат, както казваше баба ми, особено когато си ги измил със сапун „Реформа“. Ето някои от по-фино ухаещите:
-
Приватизацията на Каолин – подарък за напреднали;
-
Аферата EVN – забравена, понеже австрийците носят вино;
-
Пиратските продажби на „Капитал“ в супермаркетите, като че ли това е вестник, а не култов роман от Сорос;
-
Банковата му роля в кризата с КТБ – никой не помни, но всички знаят кой издава истината: той.
И най-важното: той не е като другите олигарси. Той е с очила, с бяла риза и пише в Туитър. Той не ходи с дебела вратовръзка на лов, а със сламена шапка на форум за устойчивост.
Анализаторите от „Отворено общество“, колегите му от „Дневник“, и активистите с мегафони и хаштаг морал, разбира се, не виждат конфликт на интереси. За тях има само лоша корупция и хубава корупция. Лошата я вършат мутри с ланци. Хубавата – с диплома от Сорбоната и банкова сметка в Люксембург.
Така че, когато следващия път видите някой журналист да ви говори как Прокопиев е последната преграда пред „Пеевската мъгла“, питайте го едно просто нещо: Кой ти плаща да си сляп?
И си припомнете – водните кончета може да ги броят, но ние броим милионите.
А в България, както знаем, няма олигарси. Има само инвеститори с по-голямо сърце от бюджета на Министерство на културата.
