Наркотици, кражби и институционална слепота – как държавната железница се превръща от гръбнак на транспорта в риск за пътниците
Всяка сутрин стотици хиляди души се качват на влаковете на Българските държавни железници с очакването да стигнат от точка А до точка Б. Понякога това се случва. Понякога не. Понякога пътят е прекъснат от катастрофа, от паднало дърво, от липса на локомотив, или по-лошо – от служител, който е дал положителна проба за наркотици. И докато в общественото съзнание БДЖ се възприема като изнемогваща реликва от соц миналото, вътре в системата се разиграват сцени, достойни за криминален трилър.
Разследването започва от едно на пръв поглед рутинно събитие: влакова катастрофа при Кресна, март 2025 г. Пострадали има, а институциите започват обичайната размяна на отговорности. Това, което прави случая различен, е не техническа неизправност, а резултатите от лабораторния тест на машиниста – положителни за амфетамин. Шок? По-скоро не. Според данни, които достигнаха до медията ни, не е първият, нито вторият случай на употреба на упойващи вещества от служители в оперативни длъжности. Оказва се, че контролът е случаен и често проформа. Някои от машинистите дори споделят неофициално, че знаят предварително кога ще бъдат „случайно“ проверени.
Няма нужда от въображение, за да се досетим какво би станало, ако един влак, управляван от човек под въздействието на наркотици, преминава през градски прелез със спуснати бариери. Или когато влакова композиция, натоварена с цистерни, пътува през населени райони. Институционалната тишина по въпроса е по-оглушителна от свирката на дизелов локомотив в тунел.
Проблемите не спират дотук. Крадци – понякога външни, понякога вътрешни – буквално разглобяват железопътната система отвътре. Само в депо „Надежда“ щетите от кражби на части и цветни метали надхвърлят 86 хиляди лева годишно. Някои от вагоните, поръчани и платени с европейски средства, просто не могат да бъдат пуснати в експлоатация, защото липсват елементи от ходовата част. Системата реагира с доклад. И толкова. Част от „дребните“ кражби дори не се подават към полицията. Те се вписват като „загуба от естествено износване“.
На този фон служители със зависимости не са изключение, а статистика. Млади машинисти, привлечени с обещание за стабилна работа, попадат в среда, в която алкохолът и наркотиците са не просто бягство, а част от неформалната култура. Колегите не предават колеги. Синдикатите мълчат. Ръководството разчита на това мълчание, за да спести репутационни щети. Единственото, което се движи с немалка скорост, е процесът на разпад.
Докато БДЖ номинално съществува като държавен монополист, реално тя функционира в режим на авторазпад и симулирана реформа. Обещаните влакове на бъдещето, електрифицирани линии и европейско ниво на безопасност се сблъскват със суровата реалност: недостиг на кадри, морална ерозия и управленска некомпетентност. През последните десет години всяка смяна на правителство идва с нова порция обещания за „модернизация“, „концесиониране“ или „приватизация“. Единственото, което остава стабилно, е чувството за безнадеждност, което обвива системата като ръжда около стар болт.
На въпрос дали някога ще имаме влакова система, която е безопасна, ефективна и почтена, отговорът звучи като ехото в празен тунел. Може би. Но не и при този модел, не с това ръководство и със сигурност не в условията на пълна липса на контрол. Междувременно влаковете продължават да се движат – понякога навреме, понякога не. А в сянката на всяка композиция стои неразказана история за мълчание, зависимости и крадена надежда.
