Георги Георгиев, известен като Гошо Боеца, успя да се превърне в един от най-разпознаваемите образи на уличния протест в България. С мегафон в ръка, често под проливен дъжд или пред кордони от полиция, той се позиционира като човекът, който не се страхува да сочи властта с пръст. Гласът му ехти от площадите до залите на Европейския парламент. И все пак, зад тази безстрашна фасада започват да прозират съмнения, които не могат да бъдат игнорирани. Защото в демокрацията няма свещени крави – дори и сред най-гласовитите й защитници.
На пръв поглед „БОЕЦ“ изглежда като малка, но твърда опозиция на корупционната система. Но в сърцевината на тази структура се крие парадокс – организацията, която изисква прозрачност от всички, отказва да отговори ясно на въпросите за собственото си финансиране. Георгиев неведнъж е признавал за контакти с бизнесмени като Васил Божков, но твърди, че каузата му е „независима“. Без публични отчети, дарителски списъци и годишни баланси обаче думите остават само това – думи. А в обществото, изтерзано от задкулисие, такава непрозрачност има тежестта на обвинение.
Не по-малко тревожен е стилът на протест, който Георгиев наложи: шумен, понякога агресивен, често деструктивен. Да се крещи „оставка“ е право на всеки гражданин, но да се блокират кръстовища, да се нахлува в институции и да се използват чужди човешки трагедии като фон за лайв във Facebook – това вече не е борба за справедливост, а пиар на ръба на приличието. Протестите се превърнаха в сцена, а Боец – в главен актьор, чиято роля не е задължително да служи на обществения интерес, а по-скоро на личното оцеляване в медийния поток.
Особена ирония носи политическата еволюция на Георгиев – от симпатизант на БСП, през партньор на определени бизнес интереси, до самопровъзгласен борец срещу целия елит. Промяната на позицията сама по себе си не е порок, но когато се случва с такава лекота и без обяснение, поражда усещане за кауза, която следва вятъра на удобството. В очите на много граждани това не е геройство, а умело позициониране.
Именно тук се сблъскваме с най-големия риск: когато разочарованието от институциите ражда нови „герои“, обществото е уязвимо. Защото в глада си за справедливост можем да прегърнем поредния месия, без да го попитаме: ти самият колко струваш? Колко струва каузата ти? Кой ти пише сценария?
БОЕЦ не е партия, не е синдикат, не е контролен орган. То е проект на един човек – Георги Георгиев – и точно затова обществото има право да знае всичко за този човек. Когато борецът срещу мрака не пуска светлина върху себе си, започва да прилича на онова, което се закле да разруши.
И тук не става дума за отричане на протестите. Напротив – гражданският натиск е кислород за всяка здрава демокрация. Но кислородът е прозрачен. Всяка битка, която се води в името на народа, трябва да издържи на същата строгост, която прилагаме към властта. А ако не издържи – значи не е битка, а спектакъл.
И може би най-страшното е не, че Георгиев използва народа, а че част от народа вече не вижда разликата между борба и представление.
