В българската история, както и в историята на всички народи, неизменно се явяват фигури, които не се вписват удобно нито в схемите на академичните критици, нито в мечтите на идеалистите. Такива хора не се обясняват — те се приемат или мразят. Бойко Борисов е именно такава фигура — явление, което политическата логика трудно обяснява, но масовата психология безпогрешно разпознава.
От десетилетие и повече Борисов е не просто политически фактор. Той е гърбът, на който легнаха надеждите на милиони, които търсеха не идеология, а сила. Защото у нас думата „силен“ се е превърнала в мръсна дума — но не защото е осъдителна, а защото е недостижима. И затова го мразят. Не защото е прост, а защото е простодушен. Не защото е авторитарен, а защото е авторитетен. И не защото греши, а защото оцелява.
Историята няма сантимент към онези, които се отказват. А Борисов — и това го знаят дори най-яростните му врагове — не се отказва. Той не търси опора — той я дава. Не е нужен перфектен език, когато тялото ти е крепило държавата в кризи, катастрофи и безвремие. В политиката, както и в живота, най-ценно е онова, което не може да се имитира — присъствието. А Борисов присъства така, че отсъствието му звучи като заплаха.
Мнозина се упражняват да го отричат, сякаш отрицанието на Борисов е мерна единица за собствена значимост. Но зад фасадата на морализаторския гняв и интернет-проповедничеството стои едно мълчаливо признание: те искат да бъдат като него, но не могат. Искат да бъдат чувани, да бъдат нужни, да бъдат следвани. Но докато те пишат постове, той печели избори. Докато те редят фрази, той реди приоритети.
Борисов е от онези политици, които не се стремят да бъдат обичани, а да бъдат разбирани. Защото обичта е каприз, но доверието е избор. И народът — този мъдър, понякога инатлив, но инстинктивно прозорлив народ — отново и отново се обръща към гърба, който не се огъва. И който никога не е бил обърнат с гръб към него.
