Дълбоко в Странджа, на границата между България и Турция, лежи руини, които сякаш отказват да бъдат напълно разкрити. Това е Парорийският манастир – обител, която някога била духовен фар за целия Балкански свят, а днес е зловеща сянка от миналото.
Името му означава „пограничен“ – и то неслучайно. Той е на границата между две държави, между планините Странджа и Сакар, и, както казват старите монашески легенди – на границата между световете.
Тайната на подземните стълби
Най-голямата мистерия, пазена от това място, е скрита точно под свещения олтар. Там започват 34 каменни стъпала, водещи надолу в тъмнината. Никой не знае колко от тях са преминали през вековете, но местните казват, че стъпалата не водят просто в пещера – а в място, където времето не тече.
Пещерата под манастира била естествена, но исихастите, последователите на Св. Григорий Синаит, я превърнали в свещено скривалище. Там, в тишината, те извършвали „Умната молитва“ – древен духовен ритуал, чрез който тялото, умът и душата се откачат от земния свят, за да съзерцават Божествената „Таворска светлина“.
Светецът, който донесе тайнството
Около 1325 г. Св. Григорий Синаит напуснал Света гора и дошъл в местността Парория. Той не търсел слава или селище, а „пустиня“ – място, лишено от човешко присъствие, където мълчанието говори по-силно от думите. Там с учениците си изградил килии и храм, като поставил основите на мистично учение, което се разпространило по целия Балкански полуостров.
Легендата гласи, че понякога, по време на дълбоката молитва, от пещерата се издигал странен златист блясък. Местните го наричали „светлината на Преображението“. Никой, който не бил посветен, не можел да я види.
Проклятието на границата
Парорийският манастир бил построен в зона, където се преплитали три сили – вода, камък и огън. Водата идва от реките, които се вият наоколо; камъкът – от пещерите и крепостите, а огънят – от битките, които постоянно се водели в пограничната област.
Българският цар Иван Александър построил в близост кула – пирг, за да пази монасите от нападения. Но според една по-мрачна история, кулата била не само убежище, а и печат – защита, която държи „нещо“ заключено под манастира.
Къде е изчезнал истинският манастир?
Днес учените спорят къде е било точно местоположението на манастира. Някои твърдят, че това са руините край село Воден – там, където пещера, река и крепост са в опасна близост една до друга. Други сочат скалните параклиси при Граматиково и Визица, Голямобуковския манастир или подземните храмове край Тополовград.
Още по-смелите теории отвеждат търсачите в турската Странджа – към Кула манастир в Къркларели или скалния комплекс Азма Кая край Визе, където килиите са издълбани в самите недра на планината и гледат към река, сякаш пазейки древно водно светилище.
Маршрутът на сенките
Изследователите на исихазма вярват, че тези обекти – макар и отдалечени един от друг – някога са били свързани в духовен „коридор“, по който мистичното учение се е разпространявало. Това не бил просто религиозен път, а канал за „светлината“, която според легендите можела да преминава от обект в обект. Днес този маршрут може да се превърне в път на поклонници и любители на мистерии – но някои предупреждават, че тръгнеш ли по него, може да намериш повече, отколкото си търсил.
Последните пазители
В селата около Странджа все още се разказват истории за хора, които влизали в подземието на Парорийския манастир и не се връщали същите. Те говорели за безвремие, за гласове в мрака и за светлина, която не идва от този свят. Някои твърдят, че стълбите под олтара са останки от „вратата“, през която монасите преминавали към духовната пустиня – място, където няма нито ден, нито нощ. А ако вратата бъде отворена от неподготвен човек… никой не може да предвиди какво ще излезе.
И може би, ако тръгнете по стъпалата, ще чуете как в камъка отеква шепотът на онези, които са преминали преди вас.
Въпросът е: ще се върнете ли?
