Септември е, а вятърът носи не само прохлада, но и горчиви напомняния за забравени светини и недовършени дела. След като летните празници отминаха и шумът на показната благотворителност утихна, остава въпросът дали истинската грижа за културното ни наследство е повече от еднократен жест. Само на няколко километра от светлия Роженски манастир се намира друга обител, потънала в тишина и разруха – църквата „Св. Кирил и Методий“, свързана с името на великия български революционер Яне Сандански.
Църквата „Св. Кирил и Методий“ не е просто купчина камъни. Тя е символ на нашата забрава, на нашето непостоянство. Тя е болезнено напомняне, че често милосърдието ни е повърхностно и краткотрайно. Докато тази светиня продължава да се руши, всяка наша благотворителност ще звучи фалшиво.
Времето на показните жестове и престореното милосърдие остава зад нас, но въпросът остава: къде изчезва тази внезапна щедрост през останалото време от годината? Особено когато само на метри от сияйна света обител – Роженски манастир „Рождество Богородично“ – продължава да рухва свидетелство на българския дух и борба – църквата „Св. Кирил и Методий“, свързана завинаги с името на Яне Сандански.
Един храм, роден от борбата и забравен от безразличието.
Построена преди 111 години по инициатива на великия революционер Яне Сандански, тази църква е трябвало да служи на българите, търсещи духовна утеха. За съжаление, съдбата е отредила друго – Яне Сандански е убит преди завършването ѝ, а днес храмът е жалка развалина. Счупени прозорци, заключени врати и невъзможност да се зърне дори жалкото ѝ състояние отвътре. Иронията е болезнена – гробът на самия Сандански се намира в двора ѝ, сякаш вечно бдящ над руините на своята мечта.
Над южната врата има мраморна плоча с надпис: „Този храмъ се построи въ честь и памятъ на св. Кирил и Методий. По инициативата и съдействието на гражданина Яни Сандански. Започната на 5 май 1912 година и свършена на октомври 1914 год.“ А само на 5 метра зад олтарната апсида, през 1915 година, е погребан и убитият Яне Сандански.
Едва ли е нужно да разказваме много за Яне Сандански. Той е един от най-известните и обичани български революционери. Роден е на 18 май 1872 г. в село Влахи, на западните склонове на Пирин планина. Революционерът е убит на 21 април 1915 г. На гроба му над село Рожен, който се намира в двора на рушащата се църква „Св. Кирил и Методий“, е изписано: „Да живееш, значи да се бориш. Робът – за свобода, а свободният – за съвършенство“. Само на около 500 метра се издига величественият Роженски манастир – пазен и почитан. Това е добре. Но как можем да се прекланяме пред блясъка на едно място и да оставаме слепи за трагедията на друго, толкова близо?
Нима църквата, в чиито основи е вградена енергията на един от най-големите български революционери, не заслужава нашата грижа? Нима паметта за него и делото му са по-малко свети от позлатените икони?
Тук се връщаме към въпроса за „благотворителността“. Колко лесно е да се покажем състрадателни в празнични дни, да дарим някой лев за кауза, която е на мода, да се почувстваме добри за миг. Но къде е тази същата щедрост и загриженост през останалото време? Къде е настоятелството на тази църква, има ли изобщо такова? Защо не виждаме рушащите се паметници на нашата история, забравените културни съкровища, които крещят за помощ?
Защото, скъпи читатели на Дейли Прес, истинската святост е в паметта и грижата.
Църквата „Св. Кирил и Методий“ не е просто купчина камъни. Тя е символ на нашата забрава, на нашето непостоянство. Тя е болезнено напомняне, че често милосърдието ни е повърхностно и краткотрайно. Докато тази светиня продължава да се руши, всяка наша благотворителност ще звучи фалшиво.
Нека не позволяваме нашата щедрост да бъде само еднократен жест, свързан с празнични дати. Нека ни послужи като постоянен призив – за уважение към миналото, за грижа към настоящето, за съхраняване на българския дух.
Нека обърнем поглед към забравените места като църквата на Яне Сандански и превърнем благотворителността си в целогодишна отговорност. Защото истинската святост се крие не само в блясъка на храмовете, но и в съхранената памет и в делата ни.
