Недялко Недялков не е просто журналист от старата школа – той е симптом. Симптом на едно медийно заболяване, което от години превръща журналистиката в евтин булевард, пълен с фалшиви герои, псевдопатриоти и душевни контрабандисти на истини.
Днес този човек, който не пропускаше възможност да полира образа на Бойко Борисов с текстове, звучащи като еротична фантазия от трето лице, внезапно се оказа… дисидент. Яхнал народния гняв като евтината му Лада Нива от ранните му снимки във фейсбук, той отново търси внимание. Но вече не като доверено лице на властта, а като „прогледнал“ апостол на справедливостта.
За да разберем абсурда в цялата тази метаморфоза, трябва да се върнем назад. Навремето Тошо Тошев го нарече „лайномет“ – не защото беше вулгарен, а защото бе безмилостно ефективен. Недялков не пишеше – той пръскаше. Не разследваше – инсинуираше. Аудиторията му не мислеше – тя вярваше.
В онези златни години на ПИК – сайтът, който застана на първа линия при всяка компроматна атака, при всяка PR кампания в полза на властта – Недялков играеше ролята на идеалния пропагандатор. Държавата му отпускаше рекламни бюджети, институциите му „подшушваха“, а той изливаше всичко това в един нескопосан стил, обвит в голи снимки, лъжи и фалшиви герои.
Когато започна да напада Слави Трифонов, беше ясно, че атаката не е лична. Тя беше просто поредната поръчка, този път от тези, които се страхуваха от неконтролируемото му влияние. Слави не можеше да бъде сложен на каишка, а за Недялков всичко извън каишката бе опасно. Тогава той го заля с помия – буквално и преносно. Но помията, колкото и да е лепкава, понякога се връща към подателя си.
Днес ролите са сменени. Държавната хранилка пресъхна. ПИК вече не е интересен нито на властта, нито на народа. И както винаги, когато е без господар, Недялков реши да стане свой собствен – сам си съчинява мисиите, сам се провъзгласява за жертва, сам се снима с „народа“, който всъщност не знае какво гледа, но лайква, щото е сърдито.
Някога бе пламенен защитник на статуквото, днес се изживява като Робин Худ на фейсбук поколението. Снимки в селски кръчми, клипове с „обикновени хора“, размити граници между истина и шоу. Недялко обича да казва: „Истината не е това, което виждате, а това, което ви показвам.“ И в това има нещо по-дяволски гениално, отколкото изглежда.
Дали той вярва в новата си роля, е без значение. Важното е, че публиката пак е там. Поне тази, която не помни. Или не иска да помни.
„Той е като вампир – живее от кръвта на събитията, но никога не е част от тях“, казва един бивш редактор, пожелал анонимност.
„Научих се, че в България истината не винаги е полезна, но винаги е застрашена, когато я използва Недялков“, добавя друг колега.
И най-тъжното е, че сега – в ролята на отхвърлен, „прогледнал“ и „гневен“ – той отново успява. Защото народът обича бивши мутри, бивши слуги, бивши лакеи – стига да говорят това, което му се иска да чуе.
А какво би написал Недялко Йорданов, ако не беше негов баща? Може би това:
Ти ли, Недялко, сега се нарече герой,
след като дълги години разнасяше зной?
Не на плажа, не в стих – а в нечий гъз политически
ти пишеше ода с език… не лирически.
🖊 Публикувано в Дейли Прес БГ
Истината не се крие – тя просто вече няма нужда от грим.
