Високо в Пирин, между небето и ада, лежи Езерото на Безбог. Зад туристическите маршрути и фалшивите усмивки на планинските гидове се крие история, която дори Ботев би описал като „мрачна, колкото гроб“. Това не е просто езеро – това е врата. Портал. Огледало. И осъдено място.
Легендата разказва, че по тези земи в далечни времена имало древно светилище, още преди християнството да разпъне кръстовете си. Свещеници на непознат бог – отломки от траките, или може би изгубени богомили – идват тук, за да правят ритуали. Те вярвали, че езерото е „огледало на душата“ – и ако погледнеш в него, виждаш не лицето си, а това, което носиш вътре. Ако е тъмно – водата те поглъща.
Местните разказват, че всяка година, около Еньовден, се появявал светлинен обръч над водата – и хора от селата наблизо се кръстели и прибирали добитъка. Смятало се, че в този момент времето спира – животни замръзвали на място, часовници не работели, телефони се изключвали. Възрастни хора от Добринище още пазят разказите на дедите си – за изчезнали овчари, за монах, който оставил кръста си и полудял, за туристи, върнали се без спомени.
Но най-страшното остава: ако човек с лоша мисъл, алчен или убиец, пренощува до езерото, на сутринта го намират с отворени очи – мъртъв. Без следи от насилие. Само водата, която лекичко се е покачила и стигнала до обувките му.
В последните години планинари разказват за кръгове в тревата, гласове през нощта, дори изчезване на GPS сигнал. Но никой не говори официално – защото Безбог не обича да бъде споменаван. Камерите спират да снимат, а снимките се изтриват сами.
Дали това е просто стара легенда, подхранена от планински страхове и нощни мъгли? Или може би… има причина параклисът „Св. Иван Рилски“ да е построен тъкмо там – за да пази. Или поне да предупреждава.
Ние не знаем истината. Но знаем едно – ако някога решите да нощувате до Езерото на Безбог… по-добре бъдете с чиста съвест. Защото водата помни. И отразява.
Само не всеки се връща, за да разкаже какво е видял.
