В сърцето на българската земя, далеч от погледите на тълпите и туристическите пътеки, се издига един мрачен, мълчалив страж. Познат на малцина като „Марков камък“, „Дикилиташ“ или „Стълбо“, тази римска колона е единствена по рода си в България, забулена в такава мистерия, че сякаш самата земя я е погълнала в шепот, достъпен само за посветени. Защо никой не ходи там? Защо никой не говори за нея? Може би защото истината ѝ е твърде дълбока, твърде древна, за да бъде разкрита на неподготвените.
Представете си стълб от петнадесет масивни каменни блока, извисяващи се на 12.6 метра към небето, съединени сякаш с невидима магия, без почти никакви фуги. Тези камъни, прецизно обработени и изгладени преди векове, шепнат за изгубени знания, за технологии, надхвърлящи нашето разбиране. На по-малко от сто метра южно от него се издига загадъчна могила, сякаш портал към подземния свят, който пази тайните на погребаните там. Дали не е портал към друго измерение, където древните духове все още бродят?
През 1871 година, когато австрийският пътешественик Феликс Каниц описва обелиска, той не просто го документира. Той разкрива присъствието на втора, разрушена колона, само на осем метра от първата. Около тях – разпръснати фрагменти от мраморни релефи и части от монументална сграда, изчезнала в праха на времето. Какво е било това място? Не просто постройка, а енигматичен комплекс, чиито останки разказват за забравени ритуали и неизречени клетви. Местните българи го наричали „Стълбо“, а турците „Дикилиташ“ – всяко име носещо своя отглас от далечното минало.
Тридесет години по-късно, братя Шкорпил правят първата снимка на обелиска. Те също така записват една наивистична легенда за съперничество между двама юнаци – Дели Марко, чието име се е запечатало в наименованието „Марков камък“. Но дали тази легенда е просто фолклор, или кодирано послание, което прикрива далеч по-зловеща истина? Може би борбата между юнаците е метафора за космически битки, водени на това място от древни същества?
През 90-те години на миналия век, археологическо проучване от Регионален исторически музей – Велико Търново изглежда разкрива част от завесата. Тезата е, че обелискът е бил част от монументален семеен мавзолей, построен в имението на богатия земевладелец Квинт Юлий. Човек, който бил не просто жрец, а върховен жрец на официалната римска религия в близкия Никополис ад Иструм. Намерен надпис потвърждава това. Но защо такъв монумент, датиращ от II век от н. е., в такъв усамотен район? Дали Квинт Юлий е бил просто земевладелец, или е бил пазител на древни тайни, изпълнявал ритуали, които днес не можем да разберем?
Мавзолеят постепенно се превърнал в хероон – светилище на обожествен местен първенец. Двата високи стълба не просто маркирали мястото – те сочели към звездите, към божественото царство. Според реконструкцията, комплексът е включвал каменен подиум, монументално стълбище и статуи на два мраморни лъва, които пазели входа. Един от тях е намерен, но вторият липсва. Дали е унищожен, или е отнесен от невидими сили, за да продължи своята вечна стража другаде? И при акта на хероизацията, пред стълбището е била издигната статуя на Тракийския бог конник – божество с мистични сили, способно да преминава между световете.
Комплексът е съществувал до IV век, когато е бил унищожен. Дали вследствие на религиозна нетърпимост от новата християнска религия, която преследвала езическите паметници, или от варварски нашествия? Или може би, както шепнат някои, е станал жертва на неземни сили, които не са толерирали нарушаването на древния баланс? Тази необяснима разруха добавя още един слой към неговата езотерична аура.
Дори през 20-те години на миналия век, Н.В. Цар Борис III е посетил обелиска с интерес. Дали и той е усетил енергията на мястото, шепота на миналото, който пронизва въздуха?
Въпреки своята неоспорима историческа и окултна значимост, паметникът е слабо посещаван. Липсва всякаква съпътстваща инфраструктура. Намира се в обработваеми земеделски площи, достъпен само след жътва и през зимните месеци – сякаш нарочно скрит, недостъпен за случайни погледи, запазен за онези, които търсят дълбоките истини.
„Марков камък“ не е просто древен обелиск. Той е енергиен център, забравена врата към едно време, когато богове и хора са общували по начин, който днес можем само да гадаем. Неговото мълчание е по-силно от хиляди думи, а тайните, които крие, може би никога няма да бъдат напълно разкрити.
И може би е по-добре така – нека Дикилиташ продължи да пази своята загадка, да бъде мълчалив свидетел на миналото, настоящето и неизвестното бъдеще.
