Провалът на „Продължаваме промяната“ не настъпи изведнъж. Не дойде с едно изречение, една реч или една кампания. Той се случи бавно, пред очите ни, като психологическа диагноза, разгръщаща се в реално време – и бе напълно предвидим. Защото когато политиката стане сцена за колективна проекция на комплекси, а не място за разум и баланс, крахът е неизбежен.
Това, което наблюдаваме, е не просто политически разпад, а класически пример за това, което Карл Густав Юнг описва като „сляпо отъждествяване на Аза с идеала“. По думите на Юнг, когато личността (или в случая – политическата партия) отказва да приеме сянката си – слабостите, грешките, човешките ограничения – тя е обречена да рухне под тежестта на собствената си илюзия. „Продължаваме промяната“ тръгна като порив за морална реставрация, а се превърна в зле прикрито огледало на всичко онова, което заклеймяваше – алчност, властолюбие, безпардонност.
Самонадеяността се превърна в стратегия. Вместо диалог – монолог. Вместо съюзи – назидание. Вместо гъвкавост – фанатизъм в собствения наратив. Членове, които напуснаха движението, описват усещането за „тотална липса на критично мислене“. Всеки, който се усъмни в мъдростта на лидерите, биваше отлъчван, обвиняван в саботаж или наричан „зависим“. Така не се гради промяна, така се строи секта. И точно това видяхме – затворен кръг, който все по-често говори на себе си, за себе си, през себе си.
Алчността, разбира се, не бе зад кулисите. Тя беше на първия ред – във възторга от министерски кресла, във влюбването в камерите, в тънките корпоративни зависимости, които в началото бяха отричани, после премълчавани, а накрая банализирани. Истинският тест за морал е не какво казваш, когато си опозиция, а какво правиш, когато държиш властта. И там „Продължаваме промяната“ се провали тотално – по всички фронтове.
Най-страшното обаче не беше това. Най-страшното беше всичкознанието, това безмерно политическо самомнение, което превърна ръководството на формацията в нещо между TED Talk с аплодисменти и зле написана партийна пиеса. Езикът на лидерите стана език на нарцистичната самоувереност, без връзка с реалността. Всеки опит за критика бе отхвърлян с досада, всеки въпрос – интерпретиран като атака. Според Юнг, когато егото доминира над себепознанието, човек започва да търси врага не в реалността, а в отражението на несигурността си. Точно това направи ПП – обвини всичко и всички, но никога себе си.
Упоритостта, която първоначално бе възприемана като добродетел – онова мисионерско „ще сменим системата“, се превърна в капан. Защото без разум, без саморефлексия, без умението да кажеш „тук сбъркахме“, тази упоритост се превърна в саморазрушителен инат. Не кауза, а характерова деформация. Отказът от компромис, от партньорство, от политическа хигиена – всичко това превърна „Продължаваме промяната“ в нещо още по-тъжно от провален проект: в пример как се обезценява надежда.
Днес, когато гледаме разпада на движението – отцепления, скандали, фалшиви сигнали, отчаяни опити за медиен живот – не виждаме просто край на една политическа илюзия. Виждаме нейната психологическа аутопсия. Самонадеяност, алчност, всичкознание и инат – четирите конника на политическия апокалипсис, яхнали един проект, който можеше да бъде нещо различно. Но не и без душа.
Историята няма да ги запомни като реформатори. Историята ще ги помни като хора, които не успяха да се променят дори самите себе си.
