В българската политика малцина са онези, които не са критикували Бойко Борисов. Но още по-малко са тези, които са останали постоянни в тази критика. През последните петнайсет години лидерът на ГЕРБ съумя не само да премине през няколко управленски кризи, улични протести и международни скандали, но и да привлече към себе си голяма част от своите най-яростни публични опоненти. Тези, които някога го наричаха „мутра“, „диктатор“ и „застъпник на олигархията“, впоследствие се озоваха до него на министерски кресла, вицепремиерски постове и дори на неговия медиен фронт.
Какво стои зад тази траектория? Има ли Борисов някакво тайно политическо оръжие, или просто работи в среда, в която принципите са разменна монета, а властта – универсална валута?
Краткият път от антагонист до коалиционен партньор
Историята предоставя достатъчно примери за тази трансформация. В политическия архив остават следните ярки обрати:
-
Волен Сидеров: в началото на десетилетието обвинява Борисов, че е „латиноамерикански генерал, крадец и диктатор“, а през 2017 г. става парламентарен партньор в коалицията „Обединени патриоти“. Година по-късно вече заявява, че „г-н Борисов балансира умело и е стожер на стабилността“.
-
Яне Янев: от човек, който строеше цялата си реторика върху атаката срещу „мутренския модел ГЕРБ“, до официален съветник на премиера по антикорупционните въпроси.
-
Красимир Каракачанов: дълги години ярък опозиционер, участва в третия кабинет на Борисов като вицепремиер и министър на отбраната, подкрепяйки го като „безалтернативен лидер“.
-
Валери Симеонов: лидер на НФСБ, който категорично обещава, че „никога няма да влезе в коалиция с ГЕРБ“, но през 2017 г. става вицепремиер в същата тази коалиция, която по-късно защитава с цялата строгост на официалната реторика.
Общото между всички тези случаи е не само драматичният обрат в позициите, но и фактът, че всички партии, които правят този компромис, впоследствие се сриват електорално. След 2021 г. нито една от гореспоменатите формации не успя да се върне в парламента. Избирателите наказаха завоя – късно, но категорично.
Какво стои зад този феномен?
1. Коалиционен прагматизъм, прикрит като „стабилност“
Българският парламент след 2013 г. е постоянно фрагментиран. Никоя партия не може да управлява сама. Борисов превърна това в свое предимство. Той не търси идеологически близки партньори, а управляеми – такива, които лесно могат да бъдат кооптирани чрез оферти за власт и контрол върху публични ресурси.
2. Публична орбита и медийна дресировка
Партньорите на Борисов получават не просто институционални позиции, а и достъп до медийна инфраструктура, в която фигурата на премиера е недосегаема. Всеки политик с амбиции знае: без видимост няма рейтинг, без рейтинг няма политическо бъдеще. А в България видимостта често минава през „обръчи от телевизии“.
3. Партньорство срещу политическо оцеляване
Малки и средни партии със затихваща енергия и ограничен електорален ресурс търсят спасение. Борисов ги приема – но не като равноправни съюзници, а като инструменти за квази-мнозинство. Те влизат, но на цената на идентичността си. Когато излязат – вече не са същите. Или по-точно – вече ги няма.
Какво печели Борисов?
-
Мнозинство без дългосрочен ангажимент – той не прави компромиси със себе си, но принуждава партньорите си да правят такива.
-
Имидж на „голямото добро“ – в момента, в който доскорошен враг започне да го хвали, това се използва като доказателство за неговия „обединителен капацитет“.
-
Циклично обновление – докато едни партии умират от политическо изтощение, Борисов винаги намира нови, готови да влязат в ролята на „временното мнозинство“.
Какво губи българската демокрация?
-
Идеологическа последователност – липсата ѝ подкопава доверието на гражданите в партиите като институции.
-
Политическа отговорност – никой не носи тежест за казаното вчера, защото днес може да бъде коалиционен партньор.
-
Гласоподавателна активност – обезверени от такива обрати, все повече хора избират да не гласуват.
Моделът „Борисов“: персонализирана власт и прагматична абсорбция
Бойко Борисов не просто управлява. Той абсорбира, преработва и изтощава. Създава кръговрат, в който всички – опозиция, партньори, медии – влизат в роля, изиграват я и се изчерпват. Само той остава на сцената, почти непроменен, с нови „врагове“, които чакат своя ред да станат министри.
И тук не става дума за политически талант, а за системен дефект – България няма устойчиви институции, няма дълбоки партии, няма истинска лява или дясна идентичност. И в тази пустота Борисов е най-силният – защото не е идеология, а механизъм за власт.
Заключение
Политическата орбита на Бойко Борисов е нещо повече от поредица от коалиции. Тя е лаборатория на българската партийна слабост и липса на визия. Всички политически играчи, които са го атакували, в крайна сметка влизат в гравитационното му поле. Защото в страна, където властта е по-важна от убеждението, компромисът не е изключение. Той е стандарт.
И докато избирателите продължават да прощават или да се отчайват в мълчание, Борисов ще продължава да е в центъра – не защото е най-добрият, а защото всички останали са готови да бъдат най-слабите.
