Суверенитет под условие! Америка за България и Отворено общество финансират „реформи“ с милиони – но на каква цена за свободата и държавността?

Свободата на едно общество се познава по това доколко свободно взема решенията си. Когато съдебната власт – най‑високият арбитър на справедливостта – разчита на средства от чужди фондации, въпросът за суверенитета вече не е теория, а горчиво практическо равновесие между идеалите за независимост и реалността на грантовото финансиране.

Свободата на едно общество се познава по това доколко свободно взема решенията си. Когато съдебната власт – най-високият арбитър на справедливостта – разчита на средства от чужди фондации, въпросът за суверенитета вече не е теория, а горчиво практическо равновесие между идеалите за независимост и реалността на грантовото финансиране.

Америка за България Foundation (ABF) насочва шестцифрени суми към организации, чиято дейност неизбежно формира публичния образ на магистратурата и влияе върху кадровата ѝ политика. Само в рамките на един бюджетен цикъл фондацията отпуска близо 3 милиона долара на структури, които номинално се борят за прозрачност, но на практика задават дневния ред за „реформа“ – от оценяване на съдии до медийно нагнетяване на натиск срещу неудобни прокурори. Когато парите пристигат отвън, може ли да твърдим, че посоката е изцяло национална?

Фондация Отворено общество – София, филиал на мрежата Open Society Foundations, публикува финансовите си отчети. Данните показват не само промяна в приоритетите, но и пълна зависимост от решения, вземани в чужбина. Когато десетки проекти за медийна грамотност, климатична справедливост и правна помощ висят на външна благосклонност, въпросът „Кой поръчва музиката?“ става повече от реторичен.

 Либералният интернационал преживява криза на легитимността заради дефицита на демократичен контрол. Българският случай е пример: институции, призвани да бъдат безпристрастни, участват в обучения, писане на анализи и дори кадрови препоръки, финансирани от субекти с отчетлива политическа агенда. За гражданина остава празната конституционна черупка, декларираща независимост, докато вътрешността ѝ се реконструира по проектен образец.

Концепции за съдебна реформа, копирани едно към едно от грантови доклади, се превръщат в законопроекти без сериозна обществена дискусия. Субсидираните „факт-чек“ платформи действат като идеологически филтър: едни гласове се представят като експерти, други се маргинализират. Обученията зад граница създават неформални мрежи от „правилно мислещи“ магистрати, чиято лоялност към донора е невидима, но реална.

Суверенитетът не се измерва само в граници и армии; той е и способността на обществото да формулира собствените си правила. Когато върховенството на закона се финансира де факто отвън, получаваме парадокс: правораздаване без финансова автономия. Свободата се оказва условна – дотам, докъдето съвпада с вижданията на донора.

България има пълното право – и дълга – да приема международна помощ за развитие на правосъдието. Но има и също толкова неотменимо право да поставя ясни лимити: пълна отчетност до последната стотинка; забрана за участие на финансирани експерти в кадрови процедури; прозрачни регистри на конфликт на интереси. Иначе рискуваме свободата да се превърне в договор за услуги, подписан с дребен шрифт някъде отвъд Атлантика.

Свободата не се дарява; тя се поддържа. А когато чуждото финансиране започне да чертае съдебната ни карта, свободата става кредит с висока лихва, който плащаме всички ние – с доверие, с институционална легитимност и в крайна сметка с държавност.