Във време, когато парламентът се нуждае от яснота и единна стратегия, политическите играчи от опозицията МЕЧ, „Величие“ и „Възраждане“ успяват да предложат нещо радикално ново — хаос, прикрит в облик на сътрудничество. Вместо обединение, зрителите виждат парад на недоверие един към друг, а исканията за нов вот на недоверие се превръщат в цирк.
МЕЧ, водена от Радостин Василев, кани всички – ПП‑ДБ, „Възраждане“, „Величие“ и АПС – на среща, целяща обсъждане на мотивите за нов вот – този път по тема „вътрешен ред и сигурност“. Но вместо консенсус, върхът е достигнат: ПП‑ДБ и АПС настояват за „индивидуални“ разговори, оминавайки масовия формат.
„Възраждане“ напусна всякаква идея за съдружие – без среща, настояват вотът да се внесе “утре”. Цончо Ганев дори обвини МЕЧ в „пушилка“, защото не подкрепят техния вот на недоверие заради водната криза. От своя страна, МЕЧ гледат на тези ултиматуми като на „непремерени“ и отхвърлят каквито и да било действия без предварителни разговори.
„Величие“ се оказа единствената формация, която уважи поканата на МЕЧ – предполагайки подкрепа, но без реална воля за решителна стъпка. Отново се очертава образ на партньор в конфликта, но без сериозна ангажираност.
Всичко това обаче далеч не е прецедент. Повтаря се познатата схема – партиите внасят обречени вотове, без шанс за успех, само и само да се разпишат в публичното пространство. Темите се сменят като в телевизионно шоу – от фискална политика и еврозона до корупция и водна криза – без да има обща нишка, без стратегия.
Вместо да изградят нещо устойчиво, трите партии рискуват да се разпаднат под тежестта на собствените си противоречия. В опита си да се обединят, те демонстрират единствено непремереност, липса на политическа култура и безпомощност. Властта, макар и критикувана, изглежда парадоксално по-стабилна на фона на тази „опозиционна хармония“.
Опитът за съюз на МЕЧ, „Величие“ и „Възраждане“ носи повече сатира, отколкото политическа ефективност. Публични ултиматуми, настояване за „утре“ или „другия месец“, и отказ от елементарен диалог – всичко това е показно доказателство, че без воля за съгласие и координация, партиите се превръщат в карикатура на опозиция. И вместо „възраждане“ и „величие“, остава единствено усещането за политическа агония.
