Първата българка, покорила К2, Еверест и Лхотце, разкрива пред „Дейли Прес“ цената на величието, болката от загубата и вярата в себе си.
– Силвия, какво е усещането да си на върха на света?
– Истинското усещане идва не в момента, в който стъпиш на върха, а когато се върнеш жива оттам. Гледката от К2 беше зашеметяваща, но съзнанието ми беше заето с едно-единствено нещо – ще оцелея ли, ще се прибера ли? Да, горе е красиво, всичко изглежда спокойно, като че ли целият свят е в краката ти, но тишината там е страшна. Страшна, защото зад нея се крие животът на ръба, където едно подхлъзване значи край.
– Какво ти отне това постижение?
– Всичко. Отне ми съня, сигурността, понякога и вярата. Видях как лавина отнема човешки живот на метри от мен. Тялото на онзи алпинист остана там, в леда, а ние трябваше да преминем над него, за да оцелеем. Това е нещо, което никоя камера, никой пост в социалните мрежи не може да предаде. Планината те учи на смирение. Тя не те пита коя си, какво искаш или дали си готова. Тя просто ти показва – можеш ли да платиш цената?
– Страхуваше ли се?
– Всеки, който твърди, че не го е страх на над 8000 метра, лъже. Аз се страхувах. Не от смъртта – от това да не се проваля. Да не подведа хората, които вярваха в мен, които стояха зад всяка моя крачка. Страхувах се, че тялото ми ще предаде духа ми. Че няма да издържа. А когато вятърът над К2 започна да реже лицето ми, когато дишането ми се скъса от студа и височината, разбрах, че имам само две възможности – да се предам или да се надвия. Избрах второто.
– Къде беше мисълта ти, когато стигна върха?
– Беше в Петрич. В родния ми дом, при майка ми, при детето, което някога се качи до хижа „Яворов“ и се влюби в планината. Чух нейния глас. Почувствах топлината ѝ. Усетих и България в себе си. Стъпих на К2 като жена, но с душа на народ. И знаеш ли, там горе не виках от радост. Плаках. Мълчах. Защото не вярвах, че е истина. Защото преживяното беше по-силно от радостта.
– Защо го правиш?
– За да покажа, че няма невъзможни неща. Че и българските жени могат. Че не сме по-слаби, не сме втори. За да вдъхновя момичетата, които се страхуват от себе си. За да им кажа – страхът не е враг, той е учител. И когато се научиш да го носиш със себе си, той става част от екипировката ти. Не тежи – пази.
– Ще продължиш ли?
– Докато имам сили. И не говоря само за физическа издръжливост. Планината не иска само здраво тяло, тя иска цялото ти същество. Планирам нови върхове, но не само географски. Имам мисия – фондацията ми „Заедно към върха“ започва реална работа с деца и жени. Искам всяко българско момиче да знае, че има място за него – и в живота, и в планината.
– Какво казваш на себе си, когато си най-слаба?
– Казвам си: „Още една крачка“. Само това. Защото именно още една крачка често дели живота от края. И в тази една крачка е всичко – сила, вяра, любов, род, смисъл. В тази крачка съм аз. И България.
Интервю, специално за Daily Press
