Публичната злоба, особено когато идва под формата на уж журналистическо слово, е отрова с дългосрочно въздействие – не само върху обекта на атаката, но и върху самата обществена тъкан. В последния си епизод на влога „Дневен ред“ двете самозвани съвестни гласове на българската журналистика – Миролюба Бенатова и Генка Шикерова – преминаха границата между критика и цинично злорадство. Техният обект – певицата Белослава, поканена от кмета на Кърджали Ерол Мюмюн, за да пее на градско тържество – не беше атакувана с аргументи, а със сарказъм, подигравки и пренебрежителен тон, който би отивал по-скоро на махленски хор, отколкото на етично ангажирани журналистки. Под прикритието на „разследващ дух“ прозря едно дълбоко човешко несъвършенство – завист, комбинирана с усещането за надмощие, присъщо на онези, които отдавна са изгубили контакт с реалността извън софийската медийна мъгла.
Няма нищо по-жалко от това, когато две жени, облечени в мантията на моралната чистота, упражняват обществен линч срещу друга жена – само защото се е осмелила да се усмихне, да приеме покана, да не дели хората по етнос, произход и политическа разцветка. Това не е журналистика. Това е морална разруха, прикрита зад фалшиви въпроси и познатите реторични хватки, които Бенатова и Шикерова употребяват толкова често, че вече се превръщат в автоматичен рефлекс. „Кой е този кмет?“ и „Каква е тази певица?“ се превърнаха не в търсене на истина, а в присъда, произнесена още преди фактите да бъдат чути.
Далеч по-притеснителен обаче е другият пласт – този на географско, културно и социално високомерие. Кърджали, град със своята история, своето място в съвременна България и със своето население, беше представен почти като екзотична локация, където се случват нелепи провинциални ритуали, достойни за подигравка. Това не е просто обида към кмета. Това е обида към хората, които живеят там – български граждани, които, оказва се, не заслужават уважение от елитарния столичен глас. Това високомерие не е ново. То е част от дълбоко вкоренена представа у определени медийни среди, че има „център“ на нормалността и „периферия“ на глупостта. Че има позволени сцени и забранени гласове. А когато някой не влезе в шаблона, се превръща в обект на ехидно осмиване.
Но най-тревожното остава усещането, че журналистика като тази, практикувана от Бенатова и Шикерова, не се стреми към обществена полза, а към лично утвърждаване. Дали става дума за саморазправа с културен акт, който не им харесва, или за демонстриране на безмилостна медийна власт, резултатът е един и същ – публичното пространство се отравя. Журналистиката се свежда до лични предпочитания, а не до служене на истината. Това е не само деградация на професията, но и на демократичния климат в страната.
България днес няма нужда от още злоба. Няма нужда от хора, които поливат обществото със сарказъм, прикрит зад фасадата на „анализ“. Няма нужда от медийни икони, които не могат да понесат различното, чуждото или просто онова, което не се вписва в техните предпочитания. Ако някой днес подава ръка отвъд разделенията – нека не бъде разпъван на кръст. Защото не той е проблемът. Проблемът е в тези, които вече не могат да обичат. Само да осмиват.
