Автор: “Дейли Прес“
Днес е 5 август – денят, в който преди 26 години България се сбогува с една от най-противоречивите и същевременно знакови личности в своята съвременна история – Тодор Христов Живков. И макар годишнината да не е отбелязана официално, макар нито една национална медия да не спомена с и дума, неговото дело живее – в бетона, в асфалта, в тухлата и гредата на онази България, която все още крепи на гърба си остатъците от някога могъщата ни индустрия и инфраструктура.
Живков: Идеологът на пътищата, водата и книгата
Днес, когато минете покрай старо училище, мост, язовир, завод, болница, ЖП линия или електроцентрала, знайте едно – почти всичко това бе съградено в негово време. Тодор Живков не беше безгрешен. Но бе държавник. И държавотворец. Селата имаха път, ток и вода. Имаше училище и читалище дори в махалата с петима човека. Имаше книга – евтина като хляб, за да я има във всеки дом. Българското образование през 70-те и 80-те години беше сред водещите в света – факт, който днес мнозина гледат с недоверие, но тогава чужденците изпращаха децата си да учат в София, Пловдив и Варна.
Людмила и Златният век
Подкрепян от баща си, Людмила Живкова превърна културата в национална кауза. България бе страна на духа, на изложби, на книги, на паметници, на международни културни форуми, на достойнство и родолюбие. И ако днес пак се питаме къде е този дух – отговорът може би е в праха на пренебрегнатите архиви и разрушените читалища.
Парадоксът на Прехода
Живков – човекът, при когото левът имаше златно покритие, безработицата бе непозната, а хората имаха работа, жилище и достойнство – остана единственият ефективно осъден държавник след 1989 г.
Оттам насетне – 32 години демокрация, приватизация, корупция и „преход“ без нито едно съдебно решение срещу властта. Може би наистина всички след него бяха по-добри? Или просто по-хитри?
Историята не забравя, народът не прощава
Тодор Живков не е икона. Но е история. И тази история няма нужда от цензура, срам и забрава. Да забравим е удобно – за някого. Но народ, който не почита миналото си, е обречен да няма бъдеще.
Днес, на 5 август, нека поне си спомним. С думи. С истина. С уважение – към онова, което е останало.
