На дъното на най-големия язовир в България – язовир Искър – днес лежат останките на три села, някога кипящи от живот: Калково, Шишманово и Горни Пасарел. Потопени в името на общото благо и нуждите на разрастващата се столица, тези селища носят със себе си дълбоки човешки съдби, историческа памет и разкази, които все още изплуват от дълбините.
Язовирът, който промени съдби
Разположен между София и Самоков, по устието на река Искър, язовир „Искър“ е с капацитет от 673 милиона кубически метра вода – стратегически водоем, който захранва София и региона. Подготовката за строителството започва още през 1949 г., а официалното откриване е на 6 септември 1954 г. Първоначално е предвидено да носи името „Пасарел“, но с държавен указ от 17 декември 1949 г., по повод 70-годишнината на Йосиф Сталин, е преименуван на „Гигант язовир Сталин“.
Въпреки политическите измерения, строителството води до дълбоки социални последствия – принудителното изселване на стотици хора от техните домове.
Шишманово: Разказ от първо лице
Георги Тулийски, бивш жител на потопеното село Шишманово, журналист, писател и бивш главен редактор на „Народна младеж“, си спомня драматичния период с болезнена яснота: „Бях на 12 години, в 6-ти клас, когато ни изселиха. Историята на селото ми започва още от Второто българско царство. Преди турско робство се е казвало Чамурлия, там, където се събираха три реки…“
Според местните предания, още в началото на османската инвазия, синовете на султан Баязид влизат в конфликт именно в долината, където се намира Шишманово. Един турски бей основава чифлик в селото и построява джамия – исторически пластове, потънали днес под водата.
Последната глътка от чешмата
„В началото на 90-те, когато източиха язовира, за последно видях родното си село. От една от старите чешми все още течеше вода – пих от нея. Видях и пътя, който минаваше през селото, както и мястото, където се събираха Шипочница и Искър.“
Основите на къщите, улиците, дори част от инфраструктурата, си стоят и до днес – като мълчаливи свидетели на едно загубено битие.
Комисарите и изселването
Още през 1892 г. се заражда идеята за изграждането на язовир на това място, но чак през 1952 г. започва реалната подготовка. От София са изпратени комисари, които обясняват на хората, че трябва да напуснат домовете си. Предлагат им места в Търговишко, Разградско и Свищовско – но не и в Софийско.
„На всички бяха платени къщите, а на някои и нивите – по 300 лева на декар. Около 120 семейства си купиха парцели в София, но срещнаха проблеми – не им даваха софийско жителство.“
След протести и лично обаждане до премиера Вълко Червенков, жителството е разрешено. Много от преселените обаче се озовават в Карнобат, Ихтиман, Елин Пелин, Сунгурларе, Самоков. Част от тях по-късно се връщат и се разселват в региона.
Последни свидетелства
Когато къщите са съборени, единствено църквата и паметникът в центъра остават непокътнати. Камбанарията на църквата по-късно е преместена – първо в Ново село, а после в манастира „Света Богородица“, който днес стои над нивото на водата – единствен спомен, издигнат над забравата.
„Живяхме една година в село Живково, после баща ми реши да се преместим в София. Нивите, които не останаха под вода, отидоха към ДЗС-тата в Ново село, Злокучене и Горни Окол. После, когато започна реституцията, някои от нашите си върнаха земята – благодарение и на Вера Васева. Но други ниви останаха в новата вилна зона, която не е съвсем законна…“
Паметта, която не потъва
Историята на потопените села не е само разказ за изселване и загуба. Това е и хроника на съпротивата, на адаптацията, на упоритата памет на общности, които отказват да бъдат забравени.
Днес, докато язовир Искър отразява синьото небе над София, някъде под повърхността се крият улици, чешми, основи на къщи и нечии детски спомени. Там в мълчание лежат Калково, Шишманово и Горни Пасарел – завинаги вписани в историята на една България, която често не виждаме, но не бива да забравяме.
