Казва се Киро Проданов. На 75 години. Роден е във Варовник – малко село в Югоизточна България. На пръв поглед – тиха старческа история. На втори – необикновено свидетелство за това как една билка може да се превърне в мисия, в икономика и в символ на регион.
Киро е историк по образование. Завършил е техникум по механизация в Карнобат, после история във Велико Търново. Работил е малко като учител, бил е и музеен работник. Но истинската му житейска траектория започва след 1993 година, когато създава собствен бизнес – производство и монтаж на тенти, щори, дограми. По-късно – и фиданки за трюфелни насаждения. С годините – още едно начинание, което ще преобърне и личната му биография, и потенциала на родния край: отглеждането на странджански чай.
Преди 12 години той случайно открива билката, която по онова време е почти изчезнала и е вписана в Червената книга на България. Взема няколко стръка от парк „Странджа“, засажда ги на свободен терен и с изненада открива, че се приспособява отлично. Чете, изследва, експериментира. Странджанският чай, както казва самият той, се оказва не просто екзотика, а „природна аптека“.
Киро не само я пие всеки ден – чиста или смесена с маточина, джоджен, липа – но и твърди, че именно тази билка е върнала умствената му енергия в момент, в който започнал да забравя, затиснат от грижите на бизнеса и възрастта. Днес, казва, се чувства по-деен и по-жив от всякога. Убедил се е в лечебните ѝ качества – от укрепване на имунната система до антисептични и антивъзпалителни свойства при рани и ухапвания.
Растението се оказва изключително устойчиво – не се плаши нито от студ, нито от суша, нито от негостоприемна почва. Изисква минимални грижи, но носи впечатляваща полза. С годините насажденията растат. Натрупаният опит се превръща в технология – и именно тази технология позволява да се пристъпи към европейска регистрация.
Преди шест-седем години Киро започва битката за вписване на странджанския чай в Регистъра на географските означения на ЕС. Издава книжка, организира форум в Бургас, кани учени, агрономи и хора от района. Единодушно решават: няма да го наричат „кримски чай“, както по инерция се е подвизавал, а „странджански“. Защото именно Странджа, със своето уникално географско положение, дава на тази билка нейната неповторимост. Там въздушните течения, климатичните особености и разнообразната растителност създават перфектна среда за развитие – до три реколти годишно, богата фенолна структура, ненатрапчив аромат на сушени плодове и мента.
На 2 юни тази година официалният регламент за ЗНП е публикуван. Производителите все още чакат сертификата, но сега вече имат правото да сложат европейското лого на произход върху продукта си. А с това идват и нови отговорности – разширяване на производството, спазване на стандарта, намиране на устойчиви пазари.
Киро говори спокойно, с достойнство, но зад думите му се крие огромна лична амбиция – да направи странджанския чай емблема на региона. Представя си как на всяко селско съборче, на празници, на трапезата на все повече семейства – той е там. Не просто като напитка, а като културен продукт. Вярва, че това може да е ново начало – за млади хора, които искат да останат по селата, за земеделци, които търсят стабилна и рентабилна ниша, за българската идентичност в един променящ се свят.
Споделя детайли, които малцина знаят. Как билката не понася пълно слънце – най-добре расте под сянката на бадемови дървета. Как не бива да се изчиства тревата между туфите – тя задържа влагата. Как хълмистият терен и движението на въздуха са ключови. Как се събира, суши, пакетира… всяка стъпка е част от едно знание, което иска да предаде нататък.
Интерес към продукта вече има – включително от чужбина. Пращали са чай в Канада, в Германия, в Англия. Най-често на българи, които живеят далече, но искат частица от родината. „Доволни са. И чужденците го харесват“, казва той. Но пазарът тепърва предстои да се отвори.
Сега интерес към странджанския чай проявяват и изобретатели от Бургас – разработили устройство за чай, патентовано в САЩ, Индия и Китай. В него билката се консумира чрез сламка и инхалация – едновременно напитка и лечебна процедура. За Киро това е знак, че има бъдеще. Че може да се направи истински бизнес – здравословен, устойчив и достоен.
Той вярва в това, което прави. И не го крие. Всяка история, която разказва, завършва с нещо малко, но истинско. Разказва как синът на негов приятел – актьора Юрий Ангелов – пробвал чая в България, а после си купил подобен в Гърция, от планината Олимп. И върнал обратна връзка: „Тате, този от Олимп не е като твоя. Не мирише така. Не е така вкусен.“
Може би така мирише родината. Или пък така мирише грижата, с която е отгледан странджанският чай.
Интервю: Дейли Прес
