Вятърът носи мирис на изгоряло и метал. Земята е изровена от снаряди, небето е ниско и тежко, а всяко движение може да е последно. Тук, в околностите на Добропиля, заедно с военните върви и нашият колега от фронта – германският репортер Пол Ронцхаймер, който вече месеци влиза в най-опасните точки на войната, за да разкаже как изглежда животът, когато „утре“ не е гарантирано.
От началото на пълномащабната руска инвазия през февруари 2022 г. Донбас се превърна в сърцето на битката. Руски войски са завзели около 85 процента от региона, но напредват бавно, с цената на хиляди жертви. Експертите предупреждават, че дори при сегашния темп пълният им контрол може да отнеме години, а междувременно населените места тук се превръщат в призрачни линии на живот и смърт.
Денят ни започва в бронирана кола, която зигзагообразно се движи по пътя, за да избегне руски FPV дронове „камикадзе“. Вътре са Андрий (38) и Руслан (32) – двама войници, които вече не броят месеците на фронта. „Срамно е, че се страхуваме от машини, но това е реалността“, казва Андрий, докато проверява дали мрежата над колата е стабилно опъната.
Слизаме и веднага чуваме артилерийски огън. Под прикритието на дърветата войниците включват електронни смущения, за да объркат дроновете. „Тук, под сянката, поне за кратко сме в безопасност“, казва един от тях.
В последните дни на Запад се говори за възможен политически „компромис“ – след срещата в Аляска между Доналд Тръмп и Владимир Путин и думите на генералния секретар на НАТО Марк Рюте, че Украйна може да се наложи да приеме руски контрол върху част от територията без международно признание. Тези думи стигат и до фронта. Отговорът тук е кратък и категоричен: „Това е капитулация.“
„Те окупират и убиват цивилни“, казва Андрий. „Това е империалистическа амбиция. Искат територия, власт, страх. Аз съм тук от първите дни и ще остана, докато е нужно. Ако пробият, ще стигнат до Киев. Не спират.“
Руслан, който е от Костянтиновка в Донецка област, гледа към хоризонта, където черният дим се издига от ударен склад. „Ситуацията е динамична, но под контрол. Убива ме да виждам как губим територия. Няма как да предам дома си. Мирът трябва да дойде справедливо – с пълния ни суверенитет и територия. Нереалистично е да се откажем без бой.“
Украинските защитници задържат повече, отколкото мнозина по света очакваха. Руснаците напредват, но плащат висока цена – земя за кръв. Тук, на фронта, няма илюзии за бърз мир. И няма място за сделки зад гърба им. Само действия.
В окопите вечерите са тихи, но не и спокойни. Войниците говорят тихо, сякаш самата тъмнина подслушва. Няма планове за след месец, няма мечти за след година. Има само утре – ако то дойде. В този свят на кал, метал и страх всяка усмивка е малка победа, а всяка запалена цигара – обет, че още са живи.
Когато напускаме линията, далечният грохот на артилерията ни следва като ехо. За Андрий и Руслан този шум не е фон, а напомняне защо са тук. Те не чакат мир, който ще им подхвърлят от масата на великите сили. Те искат мир, който сами ще извоюват. И за това са готови да останат – докато и последният метър от земята им не бъде защитен.
