В сърцето на Родопите, където изворите шептят легенди, а хората пазят всяка капка, стои един завод, който от десетилетия превръща природно чудо в търговска империя. „Михалково“ е символ на успех, но и на мълчание, за което малцина дръзват да говорят. От бараката в началото на миналия век до модерните линии за милиони левове днес, историята звучи като приказка, но ако се вгледаш, виждаш сянката на скандали, въпроси без отговор и властови зависимости.
Заводът, който се роди от държавата и стана частна крепост
Първите бутилки газирана вода от Михалково тръгват още през 50-те години. Държавата инвестира, строи, обучава кадри. Но след промените заводът тихо се превръща в акционерно дружество и кооперация, в които реалната власт държи един човек – Димитър Дългъчев. Днес той е лицето и гласът на компанията. В ръцете му са концесиите, решенията, договорите. А десетките акционери изглеждат повече като статисти, отколкото като собственици. Това е първата скандална нишка – как държавно богатство премина в частни ръце, без обществото да разбере на каква цена и с какви условия.
Европейски пари за балончета
През 2017 и 2018 година в завода се изливат милиони левове по европейски програми. Машини от Германия, Франция, Словения, Италия. Инвестиция за 1,6 милиона лева, половината платени от данъкоплатците чрез Брюксел. Обещанието е по-висока ефективност, по-екологични процеси, нови работни места. Реалността е, че работят едва около 70 души в производството и още 30 в търговията. Къде са обещаните ползи за Родопите, къде са устойчивите резултати от парите на Европа и защо обществото не получава отчет за всеки похарчен лев.
Монополът на газираната вода
„Михалково“ държи повече от половината от пазара на газирана вода в България. За сравнение с други индустрии това е монополно положение, което изисква проверки и контрол. Но такива проверки липсват. Никой не задава въпроса дали компанията злоупотребява със силната си позиция, дали ценовата политика е прозрачна, дали малки конкуренти не са умишлено изтласквани от пазара.
Местните скандали и мълчанието на институциите
Не веднъж около завода в Девин е имало напрежение. Местни жители и общински съветници са повдигали въпроси за концесията, за замърсяване, за ползите от завода за региона. В медиите са излизали информации за сблъсъци между кооперацията и акционерното дружество, за борби за контрол и за пари. И винаги резултатът е един и същ – мълчание. МОСВ и другите контролни органи изглеждат като безгласни фигури, които се задоволяват с доклади и предписания, но никога с реални санкции.
Въпросите, на които никой не отговаря
Защо „Михалково“ получава концесията за уникалния газиран извор и какви са условията. Защо държавата и Европа наливат милиони в завод, който функционира като частна крепост. Защо институциите не проверяват монополното положение на пазара. Къде са отчетите за екологичния отпечатък върху Родопите. Къде е обещаната обществена полза от концесията и инвестициите.
Вода, която горчи
Зад рекламния образ на чиста и вечно бълбукаща минерална вода се крие друга истина. Истина за власт, пари и мълчание. „Михалково“ е българският пример как природен ресурс може да се превърне в частна крепост, зад която се крият неудобни въпроси. А когато обществото мълчи, остава само едно – газираните балончета да прикриват горчивия вкус на истината.
Когато тръгнеш по тесния път нагоре към село Михалково, Родопите те посрещат с мирис на бор и тишина. Но щом стигнеш до портала на завода, тишината се разсича от шум на машини и камиони, които изнасят тонове вода, сякаш изворът е безкраен. На входа те спира охрана, която гледа недоверчиво и отблъсква всеки въпрос с едно „нямаме право да говорим“. Впечатлението е ясно – това е крепост, а не предприятие, което черпи национален ресурс.
В самото село хората не крият горчилката си. Възрастна жена пред магазинчето ни казва, че години наред слуша за милионите, които се въртят около завода, но в Михалково младите пак бягат в чужбина, защото работа няма. „Плащат минимални заплати, а водата е злато“, коментира мъж на средна възраст, който работил на смени в завода и си тръгнал разочарован. Техните думи рисуват контраста – изворът е символ на богатство, но селото си остава бедно.
В Девин темата е също болезнена. Общински съветници ни признават неофициално, че от години поставят въпроса за концесионните такси и отчетите, но отговор така и не идва. „Има ли прозрачност в тази концесия, или всичко е тайна договорка“, пита местен журналист. Докато институциите мълчат, подозренията растат.
На изхода от завода се натъкваме на камион, натоварен с палети газирана вода, който потегля към София. Шофьорът ни подхвърля, че товарът е за големи вериги, които купуват на смешни цени. От това печели заводът, печелят търговските гиганти, но Родопите какво получават. Пейзажът наоколо е величествен, но в очите на хората остава усещането, че природното им богатство изтича далеч оттук.
