Отиваш на преглед при „голям специалист“. Звучи гордо – професор, началник на клиника, човек с титли и ордени. Плащаш такса, равна на половин месечна сметка за ток. И още преди да си довършил изречението „Боли ме…“ – първата реакция е: „Трябва да отхвърлим рак“.
Това вече не е медицинска преценка. Това е бизнес модел. Вкарват ти в главата най-страшната дума, която българинът знае. „Рак“. С нея няма спор, няма диалог, няма рационално мислене. Има страх. Страхът те парализира и те прави послушен клиент. От този момент портфейлът ти е отворен, а душата ти е в ръцете на човека отсреща.
После следват „рутинни“ изследвания – ядрено-магнитен резонанс, скенери, маркери, ехографи. По триста, четиристотин, петстотин лева парчето. Всичко „спешно“, „необходимо“, „задължително“. На 99 процента – нищо няма. Но пък сметката вече е платена.
Примерите са десетки. Млада жена с мигрена – директно на скенер за мозъчен тумор. Мъж с киселини – веднага на гастроскопия за „карцином“. Човек със слабост в крака – „трябва да изключим сарком“. Всеки симптом може да бъде вързан към „рак“. И вместо да получиш терапия и спокойствие, получаваш уплах и дългове.
И тук е цинизмът – лекарят вече не е лекар. Той е Спасител. А Спасителите винаги се плащат най-скъпо. Ти вече не гледаш на него като на професионалист, който трябва да ти помогне. Гледаш на него като на човек, който може да те измъкне от смъртта.
Нарушено е най-старото правило в медицината: „Когато пациентът напусне кабинета, да се чувства по-добре, отколкото е влязъл“. Днес е обратното. Влизаш с оплакване, излизаш с диагноза, която още не е поставена, но вече е подплашила живота ти.
Това не е здравеопазване. Това е цинизъм. Това е индустрия на страха. Тя работи с един продукт – ужасът от думата „рак“. И един резултат – отваряне на кесията.
Да, има лекари, които лекуват. Хора, за които професията е мисия, а не касов апарат. Но системата вече е прогнила – в частната практика, в големите клиники, дори в държавните болници. Където вместо диагноза получаваш бизнес оферта, маскирана като медицинско заключение.
И тогава идва въпросът: колко струва спокойствието на един уплашен човек? В България отговорът е прост. Цената е толкова, колкото поискат.
