Морето е огледало на държавата. Всяко мъртво животно, изхвърлено на брега, всяка бракониерска мрежа, останала незабелязана, е знак за слабости в институциите и за пренебрегнат дълг към бъдещето. България официално има план за действие, наречен „Национална пътна карта за изпълнение на европейския план за опазване и възстановяване на морските екосистеми“. Той трябва да гарантира, че черноморските делфини и морските защитени зони ще бъдат опазени до 2032 г. Прегледът на документа и отговорите на Министерството на околната среда и водите, предоставени специално за „Дейли Прес“, обаче показват друго – множество обещания на хартия, малко реални действия и сериозни празноти в контрола.
Министерството изрично посочва в писмо до редакцията ни: „По отношение на извършване на аутопсии или вземане на проби може да се осъществява единствено на пресни екземпляри, каквито не са били открити през август 2025 г. Данните от снимките, предоставени в РИОСВ – Варна, не показват умишлена смъртност.“ Така институцията отхвърля подозренията за умишлено обезглавяване на изхвърлени бебета делфини край Кара дере, като обяснява, че „при разлагащи се трупове в напреднал стадий части от тялото могат да се откъснат, включително главата“. Министерството допълва, че рибарите по правило режат опашката, а не главата, за да освободят мрежата. Официалната позиция е категорична: няма доказателства за умишлени действия срещу животните.
В същото време обаче държавата признава, че липсва актуална и систематизирана информация за броя на сигналите и бракониерските мрежи. Компетентността е прехвърлена на РИОСВ – Бургас, РИОСВ – Варна и ИАРА, а това разпиляване на отговорността затруднява прозрачността. България разполага с планове и програми, но на практика националните мерки често са сведени до констатацията „към момента не се планират“, с аргумента, че няма достатъчно научни данни. Именно липсата на финансирани и проведени изследвания е ахилесовата пета на държавната политика – научните проекти, които трябва да оправдаят въвеждането на ограничения и селективни уреди, все още не са започнати.
За да се види ясно несъответствието между ангажименти и реалност, е достатъчно да се сравнят изискванията на ЕС и позицията на България:
| Действие по европейския план | Изискване | Български отговор |
|---|---|---|
| Въвеждане на селективни уреди | Да, задължително | „Към момента не се планират подобни мерки“ |
| Пространствени и времеви ограничения | Да, препоръчително | „Няма налична информация от научни данни“ |
| Правила за освобождаване на приуловени животни | Да | „Не е особено приложимо в български условия“ |
| Научни изследвания | Да | „Към момента няма информация за относими проекти“ |
| Защита на морските зони (Ченгене скеле, Кокетрайс, Корал, Калиакра) | Постоянни забрани на тралиране | В сила на хартия, без данни за реален контрол |
Тази таблица не е просто суха статистика. Тя показва, че европейският план и националната пътна карта се разминават именно в най-важното – в действията. Въпросът не е дали България има план, а дали има воля да го приложи.
Днес Черно море изпраща тежки сигнали. Изхвърлените на брега мъртви делфини са един от тях. МОСВ може да твърди, че няма доказателства за човешка намеса, но липсата на доказателства не е доказателство за липса на проблем. Всяко животно, което умира в мрежите, всяка зона от Натура 2000, където траловете все още оставят следи по дъното, е свидетелство, че на хартия сме европейци, а на практика – безпомощни наблюдатели. Ако държавата продължи да използва науката като алиби, вместо като инструмент, българското море ще остане място, където екосистемите изчезват тихо, без шум, без отчет и без отговорност.
Според официалния отговор на МОСВ „сигналите за мъртви или наранени делфини се обработват от регионалните инспекции“, но институцията не предоставя агрегирани данни за последните три години. Това означава, че обществото няма достъп до ясна статистика колко сигнала са подадени и какво е установено след проверките. Подобна липса на централизирана отчетност е сериозен проблем, защото не позволява проследяване на тенденции и не дава реална представа за мащаба на заплахата за морските бозайници.
По отношение на бракониерските мрежи Министерството признава, че компетентният орган е Изпълнителната агенция по рибарство и аквакултури. Но и тук няма публично достъпни данни за броя на конфискуваните мрежи или за наложените санкции. Фактът, че държавата не публикува регулярни отчети, поставя под въпрос не само ефективността на контрола, но и прозрачността на институциите, които би трябвало да гарантират спазването на закона.
Вместо категорични мерки за намаляване на приулова на морски бозайници, националната пътна карта посочва, че „въвеждането на подобни правила не е особено приложимо в българските условия“. Това твърдение влиза в пряко противоречие с научните доклади на международни експерти, според които именно Черно море е едно от най-уязвимите морета в Европа. Използването на формулировки като „не е приложимо“ показва институционално нежелание да се приложат непопулярни мерки, които биха засегнали определени икономически интереси, но биха спасили десетки животни всяка година.
Морето не говори с думи, то говори с тишина. Тишината на мъртвите делфини по пясъка, на празните отчети в папките на министерствата, на рибарските мрежи, които се късат но не се виждат от държавния контрол. България може да продължава да пише стратегии и пътни карти, но ако те не стигат отвъд страниците на бюрокрацията, Черно море ще остане само син фон на бездействието ни. А всяка нова вълна ще връща на брега не надежда, а доказателства за пропуснато време и пропилян шанс да опазим живота, който още диша под повърхността.
