Българската медийна реалност никога не е страдала от липса на циркове. Но откакто Боби Ваклинов – някогашен „разследващ“ шегаджия с рап хъс – се превърна в институционално легитимиран хейтър, нещата станаха опасни. Опасни, не защото е „страшен“ или „силен“, а защото вече е защитен от системата и овластен да излива злобата си под етикета „журналистика“.
Боби Ваклинов не пита, не търси истина, не държи сметка на властта – той изпълнява. Изпълнява медийни мокри поръчки с усмивка и микрофон. Всеки, когото посочат продуцентите или приятелския кръг около шефа на ТВ1 – Иван Върбанов (да, така се казва), се оказва в прицела на неговите „псевдокомични“ репортажи, в които няма място за аргументи, а само за етикети: „тъп“, „корумпиран“, „нагъл“, „смешен“…
И ако някой си позволи същото към него? Ако се появи мъж с микрофон и го пресрещне с думите:
„Ето го подлогата на шефа на ТВ1, слугата на новите господари!“
Ще го нарекат агресия, линч, посегателство над журналист. Но когато Боби го прави – това било сатира, разследване, гражданска смелост.
Не, това е медийна агресия. Това е словесна диктатура, в която Боби играе ролята на Путин с микрофон – не търпиш критика, не допускаш диалог, а направо издаваш присъда.
Никога в новата българска история медия не е толкова арогантно и безнаказано делегирала правото на омраза. Това не е свободна журналистика, това е институционализирана злоба. Дори най-отявлените политически агитатори в българския преход не си позволиха такава гавра с журналистическата етика.
Да го кажем направо – ако утре някой скочи на Боби с неговите методи, той ще се крие зад закона и ще реве за права, които сам гази всекидневно.
Боби Ваклинов не е журналист. Не е и комик. Той е системен продукт на политически и икономически интереси, представен като „глас на народа“, а всъщност – шепа на задкулисието. Проблемът не е, че той мрази – проблемът е, че мрази от името на медия.
И още по-големият проблем е, че някой му е дал това право.
