В историята на всяка нация има грешки. Но има и абсурди. Има епизоди, които разголват не просто институционална наивност, а пълно национално обезличаване. Царичина е точно това – не просто срам за армията, а символ на безпомощието на прехода, когато България се луташе между демокрация и дилетантщина, между наука и спиритизъм, между държава и клоунада.
Преди 35 години в забутаното село Царичина военни камиони, въоръжени офицери и офицерски пагони влязоха под командването на… медиум. Не генерал. Не учен. Медиум. Да, дори не един. Група екстрасенси, предвождани от Ели Лонгинова, поемат управлението на секретна операция, в която участват Министерството на отбраната, Генералният щаб, президентството и пет поредни правителства. Всички „копаят“ – но не за отбранителна мощ, а за извънземен разум. Копаят не за нова военна база, а за послание от първия човек.
Това не е анекдот. Това е реална история. Документирана. Проследена. Разкрита от онези, които в онези години още вярваха, че журналистиката е дълг – Георги Илиев и Димитър Статков. Журналисти от „Нощен труд“, които не се уплашиха от автоматите на охраняваното „тайно копаене“ и разказаха на България за една афера, която и до днес никой не иска да коментира в Генералния щаб.
А защо ли? Защото Царичина е онзи болезнен спомен, който изважда на показ гротеската в българските институции. Царичина е проекцията на държава, която в началото на прехода реши, че съдбата ѝ се решава не с Конституция, а с ясновидство. Че решенията не се взимат в парламент или Министерски съвет, а по канал с отвъдното. Защото така е „казал“ един асансьорен техник, който твърди, че му се явили Левски, Раковски и… самият Бог.
Днес, 35 години по-късно, споменът за Царичина не е екзотика. Той е рана. Напомняне, че когато армията загуби своята роля и авторитет, тя може да бъде впрегната в безумие. Че когато държавата е слаба, най-силно говорят не генералите, а фанатиците.
И не, Царичина не е просто куриоз. Тя е маркер. Показател за това колко дълбоко може да падне едно управление, когато институциите служат на илюзии, а не на интереса на обществото. Показател за това как се изпарява доверието в армията, когато тя се превърне от защитник в изпълнител на абсурдни приумици.
Затова – нека си го кажем ясно: Царичина не е смях. Тя е вечният срам на българската армия. И колкото по-дълго мълчим за нея, толкова по-дълбока остава дупката – не само в земята, а в паметта ни.
Понякога най-големите опасности не идват от вражески армии, а от собствената ни склонност да заменим здравия разум с вяра в чудеса. Царичина е именно това – една национална хипноза, от която още не сме се събудили.
