Историята на пътищата в България е сага за амбиции, пропаганда и разочарования. От почти липсващата инфраструктура в началото на миналия век, през „златния век“ на социалистическото строителство, до днешните „европейски“ магистрали, пътната мрежа винаги е била огледало на политическите режими, техните приоритети и, уви, техните дефекти.
Преди соца: Пътища като притча за мизерия
Преди 9 септември 1944 г. България е била една от най-изостаналите страни по отношение на пътища. От 22 195 км пътна мрежа, едва 409 км са били с трайна настилка, предимно паваж. Асфалтът е бил мит – освен тези 9 км от Варна до Евксиноград, за елита, разбира се. Представете си – хиляди села, откъснати от света, хората вървят километри през кал и прах, за да стигнат до елементарни услуги. Това не е просто липса на инфраструктура, а пълна изолация и битова мизерия за мнозинството. Апелът на Стамболийски за трудова повинност е бил жест на отчаяние – държавата просто не е имала капацитет да се справи.
Социализмът: Количествена революция и забравеното качество
След 1944 г. идва „златният век“ на пътното строителство, продиктуван от доктрината за индустриализация и колективизация. Новата власт създава „Пътпроект“ и „Пътни строежи“ – чудовищни за времето си структури, които трябва да „асфалтират“ родината ударно. И те го правят! До 1989 г. пътната мрежа достига внушителните 37 560 км, с над 32 500 км трайна настилка и цели 274 км автомагистрали. Мостове като този на Бебреш или Аспаруховият мост са гордост, символ на инженерната мощ.
Но каква е била цената? В бързината да се отчетат изпълнени петилетки и да се покаже „комунистическо строителство“, качеството често е оставало на заден план. Строеше се с налични материали, с методи, които днес бихме определили като остарели, и с акцент върху количествените показатели. Мнозина от нас си спомнят колко бързо се появяваха пукнатини и дупки по „новите“ пътища. Това не бяха магистрали за високи скорости, а по-скоро символ на един режим, който строеше „на килограм“, за да се похвали с „величествени“ постижения.
Преходът и днес: Европейски милиарди – български ями?
След 1989 г. настъпи хаос, деиндустриализация и приватизация, които оставиха пътищата ни да се рушат. Но с присъединяването към ЕС през 2007 г. се отвори „златна мина“ от европейски фондове. Милиарди започнаха да текат към България с цел „европеизация“ на инфраструктурата. Днес имаме завършени участъци от „Тракия“, „Марица“ и „Струма“. Продължава работата по „Хемус“ – една вечна сага, превърнала се в емблема на корупция, съмнителни аванси и непрестанни отлагания.
Но нека погледнем отвъд лъскавите лентички на откриването:
„Европейско“ качество ли е това, или „усвоени“ пари? Твърде често ремонтирани или новоизградени участъци започват да се рушат месеци след откриването си. Обществените поръчки, „инхаус“ възлаганията без конкурси, постоянното оскъпяване – всичко това води до скандали, а не до трайно подобрение. Имаме ли наистина нови пътища, или просто преасфалтираме едни и същи проблеми, с нов етикет „ЕС“?
„Хемус“ – паметник на безвремието: Тази магистрала е като рана, която постоянно се отваря. Обещавана от десетилетия, започвана и спирана, тя се превърна в арена на политически игри и финансови машинации. Как е възможно ключова магистрала за Северна България да е „строителство на бъдещето“ вече няколко десетилетия? Това не е строителство, а подигравка с поколения българи!
Гробището на дупките: Въпреки милиардите, голяма част от междуселските и общинските пътища остават в ужасяващо състояние. Зима след зима те се превръщат в лунен пейзаж, а шофьорите продължават да трошат коли и нерви. Докато показваме лъскави магистрали, скриваме ли истинската картина на разпадащата се провинция?
Пътна безопасност: Трагична статистика: България остава на челните места по смъртност на пътя в ЕС. Достатъчно ли е само асфалтът, когато липсват адекватна маркировка, сигнализация, осветление, и най-вече – контрол и дисциплина? Или пътят ни е толкова лош, че дори и да спазваш правилата, си застрашен?
Заключение: Кога ще стъпим на пътя на истината?
Днес България разполага с повече километри асфалт от всякога. Но въпросът е: къде ни води този асфалт? Води ли ни към просперитет, или към още по-дълбоки дупки в доверието? Докато не се научим да строим качествено, прозрачно и отговорно, без да отклоняваме милиарди в нечии джобове, ще продължим да се въртим в порочен кръг – между комунистическата заблуда за количество и европейската илюзия за усвояване на средства, докато истинският, дълготраен напредък ни убягва.
