В съвременното българско общество, наситено със скептицизъм, социална умора и дълбоко чувство за излъгани надежди, възниква феноменът Ивелин Михайлов – лидер, който не просто говори на маргинализираните, а ги разбира и канализира. Неговата поява на политическата сцена не е случаен каприз на историята, а следствие от дълъг процес на социално отчуждение, морална фрустрация и институционален крах на доверието.
Кои са хората, които следват Михайлов?
Това не са класическите радикали, нито обикновени популистки привърженици. Това е онази прослойка от българското общество, която съзнателно е напуснала публичния дебат. Хора, които с гордост казват: „Аз не чета новини. Не гледам телевизия. Не вярвам на никого.“ Те не са глупави – те са отвратени. Отвратени от реалността, в която дипломата им няма стойност, усилията им не се възнаграждават, а правилата важат за всички – освен за успелите на гърба на „втория начин“.
Това са учители, обезверени от порочния административен натиск. Това са инженери, пренасочени към доставчици по куриерските платформи. Това са хора, които някога са вярвали в държавата, а днес вярват единствено в себе си – и в някакъв вид висша справедливост, била тя религиозна или митологизирана.
Те не са сектанти. Те са жертви на системна несправедливост. И точно в тази ниша стъпва Ивелин Михайлов.
Великият маркетингов ход
Да внушиш величие там, където има вакуум, е висш пилотаж в съвременния политически маркетинг. Ивелин Михайлов не предлага решения – той предлага символи. И митология. В свят, в който фактите загубиха значението си, символите са валутата на доверието.
Великият му успех не е в това, че събира хиляди на събития. Успехът му е, че тези хиляди вярват. Те не са поддръжници – те са поклонници. Те са намерили център на гравитация в свят, в който всичко друго се е разпаднало.
Вместо подигравки – анализ
Грешка е да се смеем на този модел. Защото смехът подценява. А подценяването е началото на поражението.
Михайлов е симптом. Не болестта. Ако днес той канализира енергията на обезверените, то утре ще се намери друг, още по-хитър и още по-опасен. Ето защо мислещите хора, вместо да се надсмиват, трябва да анализират. Да разберат какво прави един човек магнит за отчаянието и вярата. И как да върнат тези хора в обществения разговор – без да ги осмиват, без да ги наричат „сектанти“, а с уважение към причините за тяхната болка.
В заключение
Ивелин Михайлов е успешен не защото е гениален, а защото се появи в правилния вакуум – и го запълни с обещание за смисъл. Той е огледало на една социална група, която всички други партии наричат „маргинали“, а той – „братя и сестри по дух“. Това е разликата между загубеното доверие и спечелената вяра.
Истинският въпрос днес не е как да спрем Михайлов, а как да върнем на неговите избиратели надеждата – не митологичната, а реалната.
