Село Якимово. Северозападът – онзи забравен край на България, който често виждаме само през прозорците на влакове и автобуси, бързащи към „по-доброто“. Тук времето тече бавно, земята мирише на дим и дъжд, а животът – на борба. Но именно тук, в самото сърце на тази пренебрегната география, се случва нещо необикновено. Без шум, без фанфари. Един селски павилион със скара, една жена с голямо сърце и един стар влогър с още по-голяма душа – създадоха история, която мирише на чубрица, лук и човешко достойнство.
Семчо Миронов, най-възрастният влогър в България, човек на земята и на истината, от години снима живота такъв, какъвто е – без монтажи, без козметика. Един ден, докато обикаля улиците на родното Якимово с камерата си, попада на Ина. Тя стои зад скарата в центъра на селото, върти кюфтета, пее си под нос и псува мълчаливо политиката. Той я снима. Публикува я. И нещо става. Видео след видео, споделяния, коментари, смях, сълзи, рецепти, поръчки. Нищо изкуствено – просто хората припознават в Ина не просто готвачка, а душа, каквато отдавна не са срещали. Хората започват да идват. От Лом, от Видин, от Плевен. После от Велико Търново, София, дори от Бургас. На опашката пред павилиона вече не се говорят само северозападни диалекти. Въртят се регистрационни номера от цяла България. Ина готви – с любов. А Семчо снима – с достойнство. Времето спира. Селото живее.
Седим на една пейка до павилиона. Мирише на препечен хляб. Ина избърсва ръцете си в престилката, сяда срещу мен и се усмихва. Очите ѝ блестят.
„Никога не съм мислила, че ще стана някаква известна. Какво значи известна? Аз съм си тук, на скарата. Всяка сутрин ставам в шест. Врътна боба, замеся питка, скарата се запали и тръгвам. Дойдат хора, седнат, приказваме си. Това ми е животът. Един казал, друг снимал, трети ме е харесал… Не знам. Просто съм си аз.“
Питам я какво е най-важното в готвенето. Не ми отговаря веднага. Поглежда към тавата с кюфтета. После пак към мен.
„Любовта, момче. Ако не готвиш с любов – всичко е блудкаво. Каквото и да сложиш вътре. А аз като въртя черпака, мисля за хората. За баба, дето ме научи на тези рецепти. За баща ми, дето почина рано. За отец Иван…“
Тук замлъква. Поглежда настрани. Поема дълбоко въздух.
„Знаеш ли… много ме боля за тая история. Глупост. Снимки, приказки, измислици. Беше рожден ден. Весело беше. Всички бяха там. Аз държа пържола – ей, така, на майтап. И после – снимка, интернет, подигравки. Отец Иван е добър човек. Много добър. След като татко си отиде, той ми подаде ръка. Не ми е баща по кръв, но в душата ми беше като баща. Не ми е направил нищо лошо. Напротив – обгрижваше ме. Пазеше ме. А хората, хората са лоши. Злословят. Но аз вече съм над това. Простих. Не им се сърдя. Само ми е жал, че толкова лесно рушим, а толкова трудно градим.“
Гласът ѝ е мек, но твърд. Жената пред мен не е просто кулинарка. Тя е човек, който е минал през бурята, изправил се е и е запазил усмивката си. Няма претенции, няма поза. Просто има сърце – голямо, топло и отворено за всеки, който мине покрай нейната скара. Казва, че не иска много – само по-здрава скара, нова тенджера и някой ден да научи младо момиче на тайните на домашната леща с пушен бекон. Да не изчезне вкусът от детството.
Когато си тръгвам, опашката пак е дълга. Един мъж от Кюстендил пита за порция кебапчета, млада двойка от Враца търси шкембе. Ина се смее, обръща кюфтета и казва: „Чакайте бе, всички ще нахраня!“ А Семчо стои до вратата, с ръце зад гърба и доволен поглед. Пак ще снима. Пак ще качи. Пак ще докосне хората.
В Якимово животът продължава. Бавно, по северозападному. Но понякога, точно на такива места, се случва истинското. Без грим. Без сценари. Само с дим от скарата, глас на славей над покривите и една жена, която готви с любов.
