Имаше едно време в българската политика, когато думите „чест“, „битка“ и „истина“ още имаха тежест. Когато парламентът не беше просто сцена за безсмислено блъскане по банките и злобни статуси във Facebook, а арена за мъже с гръбнак. Тогава се появи той – Яне Янев. Остър, неудобен, безкомпромисен. Мъж с документи в ръка и огън в гласа. Политик, който наричаше нещата с истинските им имена – дори когато това му струваше всичко.
Роден в подножието на Пирин, израснал в семейство, което не се е навеждало нито пред властта, нито пред страха, Янев влезе в политиката не за слава, а за справедливост. От депутатската трибуна до комисията по корупция, той разрови стотици скандали, свали маски и плати цената – с изолация, с демонизиране, с изтласкване от голямата сцена. Но не се огъна.
Днес го намираме не в някой кабинет с лъскав надпис, а в стопанство край Сандански – сред животни, сред земята, сред истината. Не носи костюм, не държи микрофон. Но думите му тежат. И звучат като предупреждение – за онези, които забравиха, че политиката е дълг, не кариера.
„Ще дойде време, когато ще търсите такива като нас“ – казва той с глас, в който няма нито гордост, нито съжаление. И точно затова – си струва да го чуем.
– Г-н Янев, къде Ви намираме днес – в парламента или сред стадото?
– Сред стадото, и благодаря на Бога за това. Там поне има ред. Не ме разбирайте погрешно – овцете са разумни животни. А в Народното събрание отдавна няма и помен от разум.
– Отдавна не Ви виждаме активно в политиката. Защо?
– Защото политиката се превърна в бутафорен цирк. Простотия, първосигналност и безпримерен егоцентризъм владеят залата. Парламентът не е институция вече – той е сцена за бездарници.
Да, оттеглих се. С достойнство. Но не съм престанал да виждам какво става. Нивото е плачевно.
– Може ли да дадете пример?
– Съсипахме политиката като професия. Вижте, няма експертност. Няма каузи. Има само дране на гърла, селфита от пленарната зала и нескопосани стендъп изпълнения.
Моля Ви – може ли човек като Тошко Йорданов да бъде политик? Това е карикатура, не депутат. А той не е единствен. Има още десетки, които дори имената им не си струва да споменавам – крещящи, празни, неподготвени. Някои от тях нямат представа какво е закон, но гласуват такива.
– Не сте ли твърде краен?
– Истината няма степени. Знаете ли какво ми каза Доналд Ръмсфелт, когато бях част от делегация във Вашингтон? „Яне, в политиката има два вида мъже – тези, които управляват, и тези, които се молят да бъдат управлявани“.
Тогава не го разбрах напълно. Сега го осъзнавам – България днес е пълна с хора от втория вид. Управлявани от страха, жаждата за рейтинг и от фейсбук.
– Вие също сте били в политиката години наред. Не носите ли и Вие отговорност?
– Разбира се, и не се крия. Но разликата е, че ние – като РЗС – вадехме документи, разобличавахме, предлагахме политики, говорехме открито за корупцията. Днес никой не смее да посочи проблема, камо ли да го назове.
Ще дойде време, когато ще търсите такива като нас – не защото сме перфектни, а защото поне имахме смелост. Поне знаехме какво означава думата „почтеност“.
– Какво мислите за бъдещето на България?
– България ще оцелее – тя винаги е оцелявала. Но ще плащаме висока цена за безвремието, в което сме се забили. Ще минем през още гафове, още клоуни в костюми, още заличаване на институции. И когато се срине всичко, тогава ще се върнат онези, които бяха изхвърлени от популизма.
– А Вие – бихте ли се върнали?
– Не. Аз съм там, където има ред и смисъл. На село, сред животните, които не лъжат. Сред земята, която не предава. Но ако дойде време за гражданска съпротива, ако трябва отново да се назовават нещата с истинските им имена – да, ще говоря. И ще водя.
– Последен въпрос: какво бихте казали днес на младите?
– Да не се лъжат. Политиката не е за лайкове. Политиката е война за справедливост. Ако не можеш да се жертваш, стой далеч. Ако не разбираш Конституцията, не стъпвай в залата.
И най-важното: не вярвайте на актьори, които днес рецитират, а утре ви ограбват.
